Върховното кралство [Рицарят]

— … за съществуването на прохода — завърши Орвейн.

— Точно така. Но как? Благодарение на карти?

— На тази област? Съмнявам се, че съществува друга, освен онази, която Теожен притежава.

— Тогава имат водач. Аргорски водач.

— Предател — изплю се Орвейн с очи, блеснали от омраза.

Лорн се изправи.

Тръгна, без да се обръща, и отиде при Теожен, който продължаваше да говори с Лестер и Гаралт. Седна на одеялото си, леко встрани, и се заслуша.

— Графе, това би било лудост — казваше скандът, като се мъчеше да не говори прекалено силно.

— Не можем да оставим тези жени на съдбата им.

— Вече имаме само осем конници — каза Лестер. — Всички са ранени, от които трима тежко. Което означава, че останалите петима ще могат да ги откарат обратно.

— Което означава — размишляваше Гаралт, — че оставаме само вие, аз, Лестер, Орвейн и… Лорн?

Обърна се към Лорн, за да провери. Той кимна.

— Което прави петима мъже — продължи Лестер. — Против трийсет, най-малко.

— Трийсет, които не ни очакват — подчерта Теожен. — Трийсет, които си мислят, че са се отървали… Освен това не говоря да ги нападнем, а да освободим затворничките и да избягаме с тях.

Скандът не знаеше какво повече да каже.

Лестер въздъхна и се опита за последен път да го накара да чуе гласа на разума:

— Графе, знаете, че ще ви последваме и ще ви се подчиним, каквото и да става — Гаралт и аз. Зная и какво обещание дадохте на Гилем… Но гелтите имат вече един ден преднина пред нас. А ние всички сме на края на силите си. Никога няма да ги настигнем.

Аргументът постигна целта си.

Теожен не беше глупак. Знаеше, че Лестер беше прав. Не го беше страх да се впусне да преследва трийсет гелтски воини. Но той беше реалист и практичен човек. И ако наистина нямаха никакъв шанс да настигнат гелтите, тогава за какво?

Точно този момент избра Дунван, за да излезе напред, в осветеното.

Беше чул всичко и каза:

— Ако все още приемате да ми се доверите, мисля, че знам решението.