Красиви момичета
- Автор: Слотер Карин
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Колибри»
- ISBN: 978-619-02-0052-9
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Красиви момичета». Краткое содержание книги:
СПИН, мисля си. Хепатит В. Херпес. Инфлуенца. Мононуклеоза.
Въпреки това допирам уста до преградата.
Карвър е очарователен мъж с провлачен говор. Той е любезен и внимателен, което ме кара да се питам дали това е нормалното му държание, или просто е чел прекалено много романи за Ханибал Лектър?
Винаги е изключително загрижен за моето добро физическо състояние и външност. „Изглеждаш изморен днес“, казва ми той. Или: „Храниш ли се достатъчно?“. Или: „Може би трябва да обсъдиш прическата си с твоя фризьор“.
Наясно съм, че флиртува с мен, защото е самотен, точно както аз флиртувам с него, защото искам да разбера какво знае.
Говорим за всичко друго освен за теб.
Карвър е перфектният събеседник на тема филми. „Казабланка“. „Отнесени от вихъра“. „Среднощен каубой“. Поредицата за „Монти Пайтън“. После следват книгите, които чете — предимно класика или Ан Ривърс Сидънс (романи, свързани с Атланта), Барбара Картланд (романси), Нийл Геймън (фентъзи). Водили сме повече дискусии за „Селестинското пророчество“, отколкото бих могъл да спомена.
Не казвам на майка ти за тези разговори, и то не само защото смята „Мостовете на Медисън“ за сантиментален боклук. Тя е непоколебима в отказа си да чува каквото и да било за, както аз ги наричам, моите извънкласни дейности, които определя като безплодно начинание. Ако изключим тази тема, вече почти няма за какво да си приказваме с нея. Можем само да предъвкваме стари спомени за мъчителни излети на къмпинг, приключения с Феята на зъбките и разгорещени разговори с учители. Сестрите ти имат свой собствен живот. Намериха си приятели, започнаха да създават семейства извън нашето. Майка ти пък ми намери (посредствен) заместник, а аз…
?
Мога ли да ти призная, че съм самотен? Че всяка сутрин се събуждам в разхвърляната си, празна спалня, взирам се в жълтия напукан таван и се чудя, има ли смисъл да ставам? Че не мога да понеса да виждам четката си за зъби самотна, без тази на майка ти? Че имам две чинии, две лъжици, две вилици и два ножа, но не защото ми трябват, а защото ги продават само в комплект? Че изгубих работата си? Че най-накрая изгубих майка ти? Че спрях да моля сестрите ти да ме посещават, понеже с всеки разговор усещам, че ги завличам в дълбините на океана?
Може би сега разбираш защо дискусиите за филми и литература с осъден сериен убиец се превърнаха в толкова важна част от моя живот. Те са причина да се изкъпя. Да си обуя обувките. Да изляза от дома си, да се кача в колата, да отида на място, различно от апартамента с една спалня, който чувствам като затворническа килия, подобна на онези в Джорджийския затвор за диагностика и класификация.
Съзнавам, че Бен ме разиграва, както и че позволявам да го прави. Изумявам се, че напоследък единствените мигове, в които не мисля за теб, са онези, дето прекарвам в дебати за Джойс с един предполагаем канибал. Целта на моите посещения не е ли да науча какво знае Карвър? Да проверя слуховете, които е чул, за да мога най-накрая да разбера какво се е случило с теб?
Имам неприятното усещане, че той не знае нищо за теб.
Но имам още по-неприятното усещане, че не ми пука.
Ето какво правя: казвам си, че го изучавам. Такъв тип човек ли те е отвлякъл? Бил ли е похитителят ти толкова мил с теб, както Бен Карвър с мен? Дали те е отвлякъл, защото те е искал само за себе си? Или защото е искал да те нарани?
Тогава си задавам въпроса какво ще се случи, ако тази мръсна метална мрежа я няма. Какво би ми сторил човек като Бен Карвър, ако нямаше пазачи, нито бариера между нас? Дали щеше да ми разяснява „Кралицата на феите“ на Спенсър, или щеше да ме разпори и да си хапне парче от панкреаса ми?
Днес осъзнах, че никога не ще науча отговора — не защото подобен сценарий е невъзможен, а защото ми беше забранено да посещавам повече Бен Карвър. Веднага заподозрях намесата на Хъкълбери, ала директорът ми разкри действителната причина. Колкото и нагласено да ми се струваше всичко. В крайна сметка той бе човекът, чието писмо ме насочи към Бен Карвър.
Ето как се случи: вместо да ме отведат в чакалнята за предстоящата среща, бях поведен по един дълъг коридор от закръглен пазач, който постоянно смучеше зъбите си. Звукът отекваше, отразен от лъскавите плочки на пода. В затворите коридорите са дълги и широки, вероятно за да можеш да бягаш, но не и да се скриеш. На всеки ъгъл има големи огледала тип „рибешко око“. Видеокамери следят всяка твоя крачка.