Красиви момичета

— Мисля, че са свикнали. — Лидия ускори в бързата лента. Въпреки че се оплакваше толкова много от колата, явно се наслаждаваше на шофирането. — Как смяташ, че ще постъпи Нолан, след като не се появиш в кабинета му?

— Зависи. Ако онова, което прави, е законно, ще пусне заповед за арестуването ми. Ако не е, ще започне да ми звъни отново или ще отиде в къщата.

— Ти остави вратата на гаража отворена. Просто трябва да влезе и да разгледа лаптопа на Пол.

— Нека го направи. — Клеър не виждаше смисъл да крие филмите. Тя беше тази, която ги предаде на полицията. — Същото важи и в този случай. Ако Нолан е там законно, то тогава ще има заповед за претърсване. Ако не е, може да вземе харддиска и да си го навре в задника.

— Може би ще бъде там, когато Адам дойде за флашката.

— Чудесно. Могат да гледат филмите заедно и да си направят по една чекия.

Лидия не се засмя.

— Може ли да те попитам нещо?

Клеър изгледа сестра си. Тя не беше от хората, които искаха разрешение.

— Питай.

— С какво се занимаваш по цял ден? Имаш ли някаква работа или нещо друго?

Клеър усети намека във въпроса. Вероятно Лидия предполагаше, че по цял ден само седи, нагъва бонбони и харчи парите на Пол. Ако трябваше да бъде честна, понякога правеше тъкмо това, имаше обаче случаи, в които вършеше полезни неща.

— Доброволка съм в доста начинания. В приют за бедни. В кухня за бедни. В много социални дейности. — Все едно изброяваше всичко онова, което бе важно за баща ѝ. — Помагах в „Проект «Невинност»“ за известно време, но дойде един случай, касаещ Бен Карвър. — Бен Карвър беше единият от двамата серийни убийци, които се изгавриха с баща ѝ. — Учих френски и немски. Все още свиря на пиано. Кося тревата, ако има нужда и ако не е прекалено горещо. Играех тенис по три-четири часа на ден, само че поради някаква причина вече никой не иска да играе с мен. — Обърна се към Лидия: — При теб как е?

— Работя. Прибирам се у дома. Спя. Ставам и пак работя.

Клеър кимна, сякаш не беше в течение.

— Излизаш ли с някого?

— Не точно. — Лидия изпревари един бавно движещ се мерцедес. — Мама знае ли, че си говорила с мен? — Въпросът изглеждаше спонтанен, ала суровият ѝ тон я издаде.

— Не ѝ казах — призна си Клеър. — Но само защото бях разстроена и смятах, че ако ѝ се обадя, щеше да го усети по гласа ми и да ме накара да ѝ разкрия истината.

— Каква истина?

— Че не си лъгала и самият факт, че не си лъгала, означава, че Пол е лъгал, което значи, че осемнайсетгодишният ми брак е представлявал една голяма лъжа, а съпругът ми е бил психопат.

Лидия завря брадичка във врата си, ала този път си наложи да държи устата си затворена.

— Не съм ти се извинила за всичко, което сторих — осъзна Клеър.

— Не, не си.

— Съжалявам — изрече тя, но думата изглеждаше мижава пред онова, дето искаше да вложи в нея. — Трябваше да ти повярвам. — Знаеше, че нямаше как да стане. Не можеше да си представи вариант в онзи момент от живота си, при който да повярва на Лидия. — Макар и да не ти повярвах, не биваше да те оставям да си отидеш.