Провинциални убийства [bg]

Филис Кадел се втренчи в тях, примигна конвулсивно и накрая попита:

— Как разбрахте?

— Взехме няколко папки от къщата на мисис Рейнбърд. Вашата беше сред тях.

Тя никога нямаше да разбере, че там изобщо не са споменати подробности и че жертвата на изнудвана е разпозната само по три цифри и един инициал. Или че, тъй като не разполагаше с никакви доказателства, Барнаби се бе надявал да я сплаши и да я принуди да си признае вината. Тя започна:

— Знам, че няма да ми повярвате, но когато за първи път дойдох тук… разбира се, тогава бях много по-млада… — Погледът, забит — в пода, излъчваше отчаяние. Жената страдаше от възрастта и външността си, от цялостната си непривлекателност. — И Хенри беше… Аз вършех всичко в къщата, нали разбирате… и той винаги ми беше толкова благодарен. После… постепенно усетих как благодарността му се превърна в нещо повече. Бела винаги беше много заета, както вероятно се досещате. Положението й в селската общност означаваше, че тя трябва да участва в Енорийския съвет, да се занимава с благотворителност. Беше председателка на Женското дружество към местното сдружение на консерваторите. И, съвсем естествено, за Хенри се грижеше през пръсти, а и през по-голямата част от времето просто я нямаше. Понякога той изглеждаше толкова тъжен… Седеше до прозореца и чакаше да чуе шума от колата и. После една вечер… Никога няма да я забравя… — Пухкавото й лице се обля в сълзи и гласът й преля от емоции. — Приготвях сандвичи — сирене с хрян — и той взе ръката ми и каза: „О, Филис! Какво щях да правя без теб?“ Не „ние“ — впи тя дръзко поглед в Барнаби, — а „аз“. Какво щях аз да правя без теб? Нали виждате, той все повече се привързваше към мен с течение на времето. И аз го разбирах. Толкова го обичах, че изглеждаше напълно естествено и той да започне по малко да ме обича. И после си помислих — гласът й се снижи до шепот, — колко щастливи щяхме да бъдем, ако не беше Бела.