Бягството [bg]

38

Сюзан Ренълдс остави покупките в багажника на колата си и седна зад волана. Пътуването до вкъщи щеше да й отнеме не повече от трийсет минути, тъй като трафикът не беше натоварен. Не след дълго пренесе торбичките до входната врата, остави ги на земята и изключи алармата. Посегна да светне лампата в хола, но непознат мъжки глас я накара да замръзне на място.

— Не мърдай, моля! В главата ти е насочен пистолет.

Ренълдс понечи да се обърне.

— Не го прави! — рязко заповяда гласът.

Тя се подчини.

— Сега тръгни напред, влез в дневната и седни на най-близкия стол пред телевизора.

— Изглежда, добре познаваш къщата ми — спокойно отбеляза Ренълдс, докато крачеше в указаната посока.

После седна на стола и протегна ръка към настолната лампа до себе си.

— Аз ще светна — обади се гласът.

Тя бавно отдръпна ръката си. Човекът зад гърба й включи лампата на най-слабата степен.

— Как влезе тук при пусната аларма? — попита тя.

— Всяка аларма струва толкова, колкото паролата й. А твоята не беше много сложна.

— Тогава защо я включи отново?

— Обратното би означавало да разкрия присъствието си, нали?

Робърт прекоси стаята и се изправи зад нея.

Беше с качулка и скиорска маска. Открити бяха само очите и устните му. Пистолетът му беше насочен право в тила на Ренълдс. В другия край на стаята беше поставил едно огледало, което откри в банята. Беше извърнато така, че да вижда лицето й, докато самият той оставаше извън полезрението й. Това беше направено с цел да наблюдава реакцията й на въпросите.

— Знам, че си въоръжена — каза той. — Бавно извади пистолета, като го държиш за дулото. В противен случай ще чуеш звук, който със сигурност ще бъде последният в живота ти.

Тя извади компактния 9-милиметров ЗИГ и го пусна на килима.

— Изритай го зад себе си.

Ренълдс се подчини. Робърт се наведе и прибра оръжието в джоба си.

— Какво искаш? В кабинета има пари, а кредитните карти са в портмонето ми. Не държа златни кюлчета в къщата си, ако това търсиш.

— Кой ти плати да излъжеш в показанията си? — попита Робърт. Тя замръзна на мястото си и той добави: — Мислех, че по-рано ще разпознаеш гласа ми, Сюзан.

— Оттогава все пак минаха две години.

— Повече от две. Но аз все още помня твоя глас.

— През последните две години се занимавах с много по-важни неща от теб.

— Аз пък имах предостатъчно време за размисъл.

— И до какво заключение стигна, Робърт?

— Че са те компенсирали много добре, ако съдим по тази къща и по колата, с която пристигна. Армията не плаща чак толкова много на човек с твоето положение.