Ръката на пророка [bg]

— Не става дума за угризения — прекъсна я с вдигната ръка той. — А за самосъхранение… За моето самосъхранение.

Това място, помисли си Катлийн, тяхното място… толкова уютно, толкова блажено допреди съвсем малко… Сега отново се превръщаше в такова, каквото си беше — студена и самотна тъмница.

Джейми въздъхна.

— Кат, ако си позволя да хлътна още повече… Ако продължим, ще потъвам все по-дълбоко в нещо, което може би не ми се полага. Знам, снощи казах, че никога няма да искам от тебе нищо повече — и няма, по дяволите. — Сините му очи се вледениха. — Няма, Катлийн.

Прокашля се, изгълта горещия чай и заби поглед в празното ламаринено канче. Накрая го остави и се премести до нея.

— Няма да бъда с теб само от време на време, Кат. Не мога така. — Обхвана лицето й в шепите си. — Веднъж вече изгубих скъп човек — каза прегракнало. — Това едва не ме уби. Всеки миг, в който съм до тебе… аз… Скоро ще стане късно и…

От очите му бликнаха сълзи. Той се усмихна тъжно и отметна един кичур зад ухото й. После я целуна по челото, извърна се и се вгледа в огъня.

— Ще отида да се грижа за баща си в Тобърмори.

Бързо заобиколи от отсрещната страна на огнището и почна да си стяга багажа.

Катлийн усети, че по бузата й се стича сълза. Обзе я мрачно облекчение, моментално заменено от угризение. В сърцето я прободе ледена болка, сякаш кръвоносните й съдове бяха замръзнали при мисълта, че неговата смелост е платила цената за нейното малодушие.

Смътно си спомни онази Катлийн Филипс, която строго управляваше своето бъдеще. Ако сега срещнеше на улицата тази жена, сигурно нямаше да я познае. Избърса сълзите си и забеляза, че ръката й трепери.

Погледна Джейми — половината му лице беше огряно от златистата светлина на огъня, другата половина тънеше в сянка. Искаше й се да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

Той хвърли поглед към нея и продължи да събира вещите си.

Катлийн го наблюдаваше безмълвно. Сякаш изтече цяла вечност, макар че сигурно бяха минали само секунди. И тогава нещо — не можеше да каже какво — я накара да се обърне.

В сенките на кръглото каменно стълбище зърна движение и в мига, в който усети погледа на натрапника, чу смеха му. Джейми светкавично се метна към револвера си.

— Спокойно, летецо! — От сумрака се разнесе изтракване на зареждано оръжие. — Хвърли револвера.

Камерън пусна револвера на пода и пристъпи към гласа.

— Кой си ти, по дяволите?

— Професор Филипс, или кажете на любовника си да се успокои, или ще му събирате мозъка в чаена чаша.

Тя хвана Камерън за лакътя.

— Моля те, Джейми.

Мъжът отчасти излезе от сенките.

— Ти?! — Камерън насочи показалец към него. — Но… но аз мислех…