Пръстът, който те сочи [bg]

— По-нататък разполагаме с показанията на господин Томас Кен, свещенослужител, че момичето е видяно в Новия колеж във въпросната вечер, и макар тя да го отрича, отказва да каже къде е била по това време и никой друг не е съобщил да я е забелязал на друго място. Накрая, неопровержими доказателства дават показанията на господин Джон Престкот, млад човек, студент в университета, който твърди, че тя му е признала престъплението вечерта, след като го е извършила, и му е показала пръстен, взет от трупа. Пръстенът беше разпознат като притежание на доктор Гроув и носи неговия печат.

Тук из залата се разнесе сподавено ахване, тъй като на всички бе ясно, че показанията на джентълмен в подобно дело надали биха могли да бъдат опровергани. Знаеше го и Сара; главата ѝ се отпусна още по-ниско, раменете ѝ се прегърбиха и си личеше, че е изгубила всяка надежда.

— Ваша милост — заговори отново обвинителят, — съображенията срещу обвиняемата по отношение на мотив, черти на характера и възможности за извършване на деянието са също така категорични като конкретните свидетелски показания. Ето защо у мен няма съмнение, че независимо дали момичето ще се признае за виновно, или не, а дори изобщо да откаже отговор на това, изходът ще е един и същ.

След това обвинителят отвърна със сияеща благосклонна усмивка на аплодисментите в залата, помаха важно с ръка и седна на мястото си. Съдията изчака да утихне шумът и отново насочи вниманието си към Сара.

— Е, дете, какво имаш да кажеш? Сигурно са ти ясни последствията от думите, които ще изречеш?

Сара имаше вид, сякаш можеше да рухне всеки момент, и макар вече да хранех много слабо съчувствие към нея, си казах, че елементарната човечност изискваше да ѝ предложат стол.

— Хайде, малката — викна някой от залата. — Говори най-сетне! Или си глътна езика, а?

— Тишина — кресна заплашително съдията. — И така?

Сара най-сетне вдигна глава и за пръв път видях в какво окаяно състояние беше. Очите ѝ бяха зачервени от сълзи, лицето ѝ имаше землисто блед цвят, а след престоя в тъмницата косата ѝ висеше на сплъстени кичури. На бузата ѝ лилавееше голяма синина, оставена от тъмничаря, когато я укротяваше след нападението ѝ срещу мен. Опита се да изрече нещо с треперещи устни.

— Какво-какво? — каза съдията и приближи длан до ухото си. — Трябва да говориш по-високо.

— Виновна — прошепна тя и после рухна на пода в припадък под негодуващите стонове и свиркания на зрителите, лишени от предвкусваното развлечение.

— Тишина! — развика се съдията. — Всички вие! Замълчете!