Медея и нейните деца [bg]

Имаше подобрения и след летуване на море, та Гвидас и Алдона подир завършване на строежа не се отказаха от редовните си пътувания до Крим, макар че им беше трудно да изоставят къщата заради тъпите почивки.

Десетки малки деца бяха минали през ръцете на Медея, включително Димитрий, покойният дядо на малкото уродче. Ръцете й познаваха променливото усещане за теглото на детските телца — от трикилограмовото новородено, когато пелените и одеялцата надвишават теглото на самото им съдържание, до охраненото едногодишно дете, което още не може да ходи и след целодневно носене тежи като пълен чувал. После малкото дебелаче порастваше, научаваше се да ходи и да тича и след три години, наддало няколко незначителни килца, се хвърляше на врата й отново като перушинка.

А на десет години, много болно и пламнало от температура, изпаднало в несвяст, то отново става непоносимо тежко, когато трябва да се премести на друго легло…

Още едно малко откритие беше направила Медея, докато отглеждаше чуждите деца: до четиригодишна възраст те всички са интересни, умни, много съобразителни, а от четири до седем става нещо неуловимо важно и в последното предучилищно лято, когато родителите непременно докарваха бъдещия първолак в Крим, сякаш да се отчетат пред Медея, едни се оказваха несъмнено и завинаги умни, други — глуповати.

Между децата на Сандрочка беше открила като умни Серьожа и Ника, Маша беше под въпрос, докато от децата на Леночка най-умен и при това чаровен беше загиналият на фронта Александър. Нито Георгий, нито Наташа според Медея не притежаваха това качество. Тя впрочем ценеше не по-малко добротата и симпатичния характер. Медея имаше едно изказване, което Ника винаги цитираше: „Умът прикрива всеки недостатък…“

През сегашния сезон особено й беше на сърце Виталис. Той беше най-малкият Синопли — синът на осиновения Шурик щеше да се появи на бял свят подир две седмици с името Афанасий Синопли и засега не се броеше.

Медея често държеше Виталис на ръце, притиснала гърба му към гърдите си, и галеше малката му главица и безпомощното вратле. Той обичаше да го галят — докосванията вероятно заместваха за него липсващото словесно общуване.

„Ще ги пусна в Ялта за събота и неделя — реши Медея. — Алдона да се порадва на Ботаническата градина, ще пренощуват у Кастело.“

Имаше стар приятел Кастело, който около двайсет години се занимаваше с някакво безкрайно строителство в Ботаническата градина. Искаше й се също Алдона да отхвърли вечното майчино робство, да седне късно вечерта с нея, да пийне от заделената й офикова или ябълкова водка и да въздъхне: „Ох, уморих се до смърт.“ И да се оплаче, или може би да заплаче, тогава Медея, след като отпие няколко пъти от дебелостенната чашка, би й внушила, че нещастията са за това — въпросът „защо“ да се превърне в „с каква цел“, така свършват безплодните усилия да намериш виновния, да се самооправдаеш, да си докажеш собствената невиновност и рухва създаденият от жестокосърдечните безмилостни хора закон за съизмеримостта на греха и тежестта на наказанието, защото Бог няма такива наказания, които да се стоварват връз невинните деца.