Спенсървил [bg]

— Разбира се. Стига ми толкова веселие за една вечер.

— А на мен не. Нямам късмет.

— Като няма — няма.

Ани се приведе към слушалката. Кийт се дръпна от нея.

— Край — каза той и затвори.

— Кой беше? — попита тя.

— Един търговец на коли.

Тя го огледа и тъкмо се накани да каже нещо, когато телефонът отново звънна.

— Да? — каза Кийт.

Някакъв женски глас — на възрастна жена — произнесе:

— Господин Ландри?

— На телефона.

— Обажда се госпожа Синклер, лелята на Ани Бакстър.

— Да, госпожо.

— Ани каза, че ще се отбие до вас за минутка на път за дома.

Кийт се ухили на напрежението в гласа на лелята.

— Отби се за минутка, госпожо Синклер. Дори не слезе от колата. Побъбрихме си за цените на фермите на вратата и…

Ани силно го ощипа по ръката и се разсмя в шепа:

— Стига!

— И после си тръгна по живо по здраво.

— Така си и помислих, че вече е на път, и точно това казах на господин Бакстър, когато ми се обади преди малко. Казах му, че всеки момент трябва да се прибере.

— Сигурен съм, че всеки момент ще се прибере, госпожо Синклер.

— Много ми беше приятно да си поговорим, господин Ландри. Всичко хубаво.

— Благодаря, госпожо Синклер. Радвам се, че се обадихте. — И той затвори.

Ани се търколи върху него и притисна нослето си в неговия нос.

— Много си смешен.

— Също като леля ти. Тя ли го измисли?

— Ами! Трябваше да я подкупя с бутилка вино от глухарчета. — Тя се изсмя и го целуна, после се търкулна от него и скочи на пода. — Трябва да тръгвам. — Излезе гола от стаята и отиде в банята. Кийт чу шума на течащата вода.

Той стана от леглото и почна да се облича. Затъкна пистолета под ризата си.

— Сега вече мога да тръгвам — каза тя, като влезе в стаята. Сграбчи дрехите си и ги хвърли върху леглото. — Не искам да се обличам. Искам да съм гола за теб цяла нощ, цяла седмица.

— Звучи ми доста добре.

Тя си сложи сутиена, навлече отгоре пуловера, после седна на леглото и си обу бикините и чорапите.

— Все още се обличаш от горе на долу — забеляза той.

— Че не го ли правят и другите така? — Тя си нахлузи джинсите, после обувките и се изправи. — Добре. Ще ме изпратиш ли до колата?

— Нали така правят джентълмените?

Слязоха по стъпалата ръка за ръка.

— Не ти ли се струва, че сънуваш? — попита тя.

— Направо — отвърна той.

— А аз пак се чувствам като дете. Не бях имала такова преживяване от… е, от тогава, когато с теб…

— Това е много мило от твоя страна.

— Истина ти казвам. Сърцето ми още бие, а краката ми са станали като от каучук.

— А лицето ти цялото е поруменяло и очите ти блестят като от пожар. Внимавай, когато се прибираш.