Спенсървил [bg]

Лежаха върху леглото, всеки на страната си, тя зад него, обгърнала го с ръце и крака, вплетена в него като лозница.

— Спиш ли? — Тя го целуна по бузата.

— Не. Мечтая си.

— Аз също. — Тя го прегърна още по-силно и потърка крака по стъпалата му.

— Харесва ми.

— Знам.

Той се обърна към нея и я прегърна.

— Ако знаеш колко пъти съм си мечтала за това…

— Едва ли е било повече от мен.

— Настина ли?

— Да.

— Казах ти, че никога не съм имала връзка, откакто се омъжих. Абсолютно.

— Няма никакво значение.

— За мен има. Много е важно за мен.

— Разбирам.

— Не ти го казвам, та да си мислиш, че трябва да се ожениш за мен. Аз съм вече омъжена. Просто ти казвам, че това има изключително голямо значение за мен. И ако се окаже, че това е краят, аз ще разбера. Това е, което винаги съм желала. Само този път и никога повече.

— Наистина ли го мислиш?

— Не.

Той се засмя.

Тя го погали по косата, после седна в леглото.

— Кажи ми… имал си много жени, знам, но имало ли е друга жена?

— Нищо, за което да си спомня човек. — Той се замисли за момент. — Ще ти призная, че никога не успях да те прогоня от главата си. Така че не можах… искам да кажа, нямаше причина да се женя.

Тя дълго остана мълчалива, после каза:

— Може би ако не бях родила деца, щях да цъфна някой ден на прага ти.

— Имаше места и времена, когато нямах дори и праг. Животът ни едва ли щеше да е весел.

— Никой не може да знае. Имаше периоди, когато ти завиждах, времена, когато те считах за мъртъв…

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Тя замълча. — Спях с човек, когото не обичам, цели двадесет години. Това е грях. Но повече няма да съгрешавам.

Ненавиждаше се за въпроса си, но беше длъжен да го зададе.