Спенсървил [bg]

1

Кийт Ландри се прибираше у дома след двайсет и пет години на предната линия.

Той изведе своя „Сааб“ 900 от Пенсилвания Авеню на булевард „Конституция“ и се насочи на запад, покрай търговския център към Вирджиния, като прекоси река Потомак по моста „Теодор Рузвелт“. Във визьора за обратно наблюдение мерна мемориала на Линкълн, махна му с ръка и продължи по шосе 66, оставяйки Вашингтон зад гърба си.

Западно Охайо, осем часът вечерта, лятно икономично време, средата на август. Кийт Ландри си отбеляза, че слънцето още е на около петнадесет градуса над хоризонта. Почти беше забравил колко много светлина има още по това време в края на източния часови пояс, както и факта колко голяма е страната му.

Управлението на автомобила по равния прав път не представляваше никаква трудност, така че той се съсредоточи върху някои мисли, които до този момент беше отлагал: Студената война беше приключила, което само по себе си беше добра новина. Много от воините й бяха получили заповедите за уволнение, което в случая с Кийт Ландри не беше добра новина.

Господ обаче накрая се бе смилил и само с един могъщ божествен дъх бе отвял Дамоклевия меч на ядрения Армагедон, висял над планетата в продължение на почти половин столетие. „Радвайте се, защото сте спасени.“

„С удоволствие ще изкова меча си в плуг или лозарски клещи и дори деветмилиметровия си «Глок» в преспапие. Е, може би не чак с толкова голямо удоволствие.“ Но какъв ли избор имаше?

Студената война, една толкова печеливша индустрия, се бе сбръчкала, оставяйки на специалистите си, техниците и средния управленски персонал избора да се пренасочат към други индустрии. С разума си Ландри беше наясно, че това е възможно най-доброто, което може да се случи на човечеството, след като Гутенберговата печатница бе оставила толкова много монаси без работа. Със сърцето си обаче той чувстваше, че правителството, което бе отнело двайсет и пет години от живота му, би могло да се понапъне малко и да извлече от дивидентите на мира средства, с които да го ангажира още само пет години, за да му осигури пълна пенсия.

Но както и да е; Вашингтон беше на два дни и шестстотин мили зад гърба му. Днешният ден беше третият подред от живота му номер две. Онзи, който бе казал, че в американския живот няма втори шанс, явно никога не бе работил на държавна служба.

Опита се да изтананика няколко ноти от „Хоумуърд Баунд“, но откри, че гласът му е съвсем ръждясал, и побърза да включи радиото. Автоматичната настройка се закачи за някаква местна радиостанция и Ландри се заслуша в някакъв репортаж на живо от местния панаир, последван от бюлетин с известия за областта, който обяви църковна служба, среща на четирите клуба на селската и градската младеж, организирана от Министерството на земеделието, радио пикник и така нататък, последвани от цените на зърнените култури и добитъка, съвсем пресни новини за това къде се въди хубава риба и една изключително подробна метеорологична сводка. В Южна Индиана имаше торнадо. Ландри изключи радиото с мисълта, че е слушал същото и преди двайсет и пет години.