Черния мустанг

— Винету мислеше, че и синовете на команчите са хора. Но техният бяс и злобно съскане му доказаха, че се е лъгал. Той смяташе да се отнесе към тях като към пленени воини, потеглили на боен поход срещу бледоликите, защото така им е било заповядано. Но понеже те изплюха отровата си срещу него като отровни влечуги, той се отнася към тях като към отровни влечуги и ще се погрижи отровата им да бъде отнета, за да не могат да напръскат с нея и други мъже. Скоро те ще разберат как ще стане това. Смъкнете ги надолу по склона и ги отнесете в клисурата, където ще са на по-сигурно място, отколкото тук! Там ще решим какво да правим с тях.

Щом Черния мустанг чу думите му, изкрещя:

— Няма какво да решавате! Поразяващата ръка обеща да пощади живота ни!

— Живота! — обади се Винету безкрайно презрително. — Ако с вожда на апачите се беше случило това, което се случи с теб, той изобщо нямаше да има желание да живее. Винету щеше да забие собствения си нож в сърцето. А ти хленчиш да ти бъде удължен позорът. Нека бъде така!

— Куче — изрева команчът, — аз не хленча. Искам да живея само за да мога да ви отмъстя, както нито един червенокож воин не си е отмъщавал досега!

— Pshaw! Опитай се! Ние ще ви подарим живота, за да ви покажем колко много презираме гнева ти и колко малко се боим от отмъщението ти.

След като направи с глава безкрайно презрително движение, присъщо единствено на него, Винету му обърна гръб, дръпна Олд Шетърхенд за ръката и започна да се спуска заедно с него надолу по склона. Двамата бяха твърде горди, за да се огледат назад и да видят по какъв начин се изпълняваше заповедта на Винету относно пленниците.

А човек лесно можеше да си представи, че смъкването им от височината не ставаше по най-нежния начин, макар хората да внимаваха да не ги наранят, защото добре знаеха, че това не влизаше в намеренията на апача. Огънят пред входа на клисурата бе избутан да гори само от едната страна, така че между него и скалата остана достатъчно място, откъдето да пренесат пленниците. Наслагаха ги на земята двама по двама един до друг, след което работниците се наканиха да разграбят оръжията им. Олд Шетърхенд обаче им забрани, заповядвайки:

— Чакайте! Засега ще си останат на мястото. Все още не знаете какво решение ще вземем за тези вещи!

Те се подчиниха. Навярно между тях имаше мнозина, които не бяха свикнали да обуздават желанията и прищевките си заради някой друг, но не се осмелиха да се противопоставят на мъже като Винету и Олд Шетърхенд.

Всъщност само четирима души трябваше да решат съдбата на команчите — двамата кръвни братя и двамата инженери от Роки Граунд и Фъруд Камп, ала понеже последният от тях беше офейкал на безопасно място, за да спаси кожата си, и се беше погрижил да не им се мярка пред очите, естествено, че го изключиха от участие в обсъждането. И тъй, тримата седнаха да се съвещават. Инженерът Суон никога не беше участвал в подобно съвещание. Той изобщо не си зададе въпроса на кого се падаше честта пръв да вземе думата. По природа беше припрян човек и това му попречи да изчака да види кой от другите двама ще започне да говори. Едва бяха насядали, когато с тона на пълно убеждение Суон подхвана: