Черния мустанг
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Черния мустанг». Краткое содержание книги:
— Веднага ще чуеш — кратко му отвърна Олд Шетърхенд. И като се обърна към вожда, но не с досегашното му име, а с новото презрително прозвище, ловецът продължи:
— Нека Мунгви Екнан Макик слуша какво решихме относно неговата съдба и съдбата на команчите му!
Вождът извъртя глава настрани и затвори очи в знак, че всичко, което ще бъде съобщено, му е толкова смешно, колкото и безразлично. Разбира се Олд Шетърхенд не му обърна внимание, а за да го чуят всички команчи, със силен глас заяви следното:
— Синовете на команчите заслужават смърт, защото искаха да убият и скалпират хората от Фъруд Камп. Обаче ние им обещахме да запазят живота си и ще удържим на дадената дума.
Щом чу това, вождът реши да се откаже от престореното си равнодушие и извика:
— Уф, уф! Тогава ни махни ремъците и ни върни свободата, за да можем да препуснем обратно!
— Който няма кон, не може да препуска — гласеше спокойният и ясен отговор.
— Но ние имаме коне! — възрази вождът не съвсем уверено.
— Вече нямате, понеже конете, заедно с всичките ви оръжия, станаха наша собственост.
— Нашите коне и оръжия? — изкрещя команчът. — Искаш Да ни ограбиш ли?
— Мълчи! — викна му ловецът. — Вие сте разбойници и убийци, а ние ви победихме. И все пак нямах желание да се отнасям прекалено строго с вас, но въпреки предупреждението ми вие неколкократно ни обидихте и ни се подиграхте. Ти не повярва, че наказанието ще последва незабавно и продължи да се присмиваш. След като ви го наложихме, ще ме наречеш ли пак крадец, ти, който отсега нататък ще се казваш единствено Мунгви Екнан Макик?
— Куче! — изрева команчът. — Не изговаряй повече това име!
— Pshaw! Ще го изговарям, и хиляди други ще те наричат така. Но ако чуя от устата ти още веднъж дума като «куче», ще наредя да те бият с камшик до кръв. Ти вече изгуби амулета си, тъй че ти е нужно да опиташ само още и бича, за да се превърнеш в най-презряното нищожество.
— Ще си отмъстя, страшно ще си отмъстя!
— Как ли? Хайде, призови племето си на помощ! Та ти изобщо не бива да се мяркаш пред очите им!
— Тук разполагам с достатъчно вестоносци, които могат да отидат и да вдигнат цялото племе на крак срещу вас!
— Никой от тях няма да посмее да се приближи до воини, запазили своята чест, защото и на хората ти също ще им вземем амулетите.
Вождът отвори уста, за да отговори, но онова което чу, беше за него толкова чудовищно, че не успя да каже и една дума. Олд Шетърхенд продължи:
— Щяхме да им разрешим да си отидат, без да посягаме на свещените им амулети, но понеже проявиха неблагоразумието да предизвикат гнева ни, ще ги накажем, като им вземем амулетите и ги хвърлим да изгорят в огъня. А после, след настъпването на деня, ще можете да си отидете. Ще запазите живота си, защото ви обещах, но всичко друго ще оставите тук — и почетните си имена, заедно с уважението и страхопочитанието, които няма да изпитват към вас вече нито вашите малки деца, нито стариците. Аз казах. Хау!
След тези думи също както и горе на височината последва неописуем изблик на гняв, който се засили още повече, когато действително взеха амулетите на воините и ги хвърлиха в огъня. Идеята да ги унищожат по такъв начин показваше умната пресметливост на Олд Шетърхенд. Щом индианецът загуби амулета си, той прави всичко възможно да си го възвърне, преди да си даде труд да си набави нов. Ако работниците бяха запазили амулетите, команчите във всички случаи щяха да останат скрити в околността, за да издебнат удобен случай с кръв и убийства отново да станат собственици на своите свещени талисмани. Но след пълното им унищожаване за червенокожите вече нямаше никакъв смисъл да остават тук. И така всички свещени торбички изгоряха в пламъците. Остана само една-единствена, онази на вожда, която Олд Шетърхенд запази за спомен, макар да знаеше, че Черния мустанг ще направи всичко възможно да си я възвърне.
Лесно може да си представите какви усилия струваше на белите да обуздаят команчите и какви гневни ругатни и хули трябваше да слушат. Най-сетне всичко премина и Олд Шетърхенд избра двата най-добри коня за Хобъл Франк и Дрол. Докато минаваше край вожда, Токви Кава злобно изфуча срещу него като дива котка:
— Как ли щеше да злорадстваш, ако бях дошъл тук на гърба на моя черен мустанг! Макар че ръката ти не е достойна да се докосне до лигите му, той щеше да стане твоя собственост. Но така си принуден да се откажеш от най-хубавия кон надлъж и нашир. Мога само да ти се надсмея!
— А ти ме разсмиваш още повече — отвърна му белият ловец. — Ти съвсем ясно каза колко струва твоят вран жребец. Един кон, на който му текат лигите, не става за нищо. И да ми го подаряваш, пак няма да го взема. За мен това би било по-скоро обида, която няма да простя тъй лесно. Запази си твоята «чатло» за себе си!