Изгубената Динотопия
- Автор: Фостър Алън Дийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изгубената Динотопия». Краткое содержание книги:
Историята за смелостта и сътрудничеството между големи и малки създания е изпълнена с много напрежение и ще достави наслада на читателите от всички възрасти. Романите за Динотопия вече се смятат за класика в жанра и са добили огромна популярност.
Създателят на това магическо място се нарича Джеймз Гърни. Той е измислил и най-популярните герои, населяващи Динотопия. Но самият Гърни предпочита друг да развие и популяризира идеите му. Затова се обръща към всепризнатия майстор на фантастични романи и сценарии Алън Дийн Фостър. Когато Фостър написва романа „Изгубената Динотопия“, критиката и читателите изпадат във възторг. Сравняват го с Жул Верн, Толкин, Хърбърт Уелс. Приключенията на героите от фантастичната страна стават любими за децата от над 30 страни. Милиони екземпляри се продават и четат на 18 езика, а филмовата компания „Холмарк“ се заема да създаде шестчасов сериал.
„Изгубената Динотопия“ е първото докосване на българските читатели до този измислен, но прекрасен свят. Приключенията ще ни държат в напрежение още от първите страници. А когато затворим кориците, може би ще повярваме, че Динотопия все някъде съществува.
Така да бъде. Тя е готова и дори нетърпелива, а схватката специално с този човек изглежда обещаваща. Ще натрупа опит, за да изгради характера си. Къде-къде по-интересно от безконечните приказки и уговорки, предпочитани обикновено от хората. Само да успее да освободи ръка или челюстите си и ще прегризе въжетата, които й пречат да изпълни желанието на човека.
Забеляза с какъв интерес я наблюдава един от малките струтиомимуси. Отвърна на погледа му. Малкото бързо се извърна и се престори, че отново заспива. Само да освободи челюстите си. Тогава за минути ще се отърве и от останалите въжета. Уви, коварните хора знаеха как да връзват здраво. Няма никакъв начин да се освободи.
Е, човекът явно изчаква подходящия момент за предизвикателството си. Защо и тя да не постъпи така? Седна на хълбоците си, затвори очи и се постара отново да заспи. Около нея екваториалната гора пееше познатата многогласна приспивна песен…
На следващото утро групата напредваше между дърветата. Мкузе спря и посочи.
— Странно. Вижте онези платна.
— Платна ли? — Анбая нададе радостен възглас и се втурна напред. — Лодки, търговия, хора!
— Почакай, човече! — опита се да го възпре Смигинс, но дребният моряк се оказа прекалено бърз за него.
През пролука сред дърветата се виждаше повърхността на обширно езеро. Точно там се вееха платна, но имаше нещо необичайно.
Нито проехтелият вик, нито отекналият малко по-късно кратък писък обясняваха каква е тази странност. Те само подсказаха, че не всичко е каквото изглежда. Колкото по-дълго бродеха из непознатата страна, толкова повече привикваха.
От храстите се появи Анбая и моряците го наобиколиха. Гледаше с широко отворени очи и дишаше на пресекулки.
— Не са лодки! — успя да промълви той. — Нито са лодки, нито са хора!
Дълбоко гърлено изръмжаване накара всички да се извърнат към просеката в гората. Смразяващият кръвта звук идеше от огромно чудовище, което свеждаше горната част на тялото си сред листата на короните. Отворените челюсти откриваха остри зъби, от които капеше слюнка. Други две същества — човек би ги взел за братята му — стояха зад него.
Триото напомняше динозаврите, които пиратите видяха да се хранят с мърша, или на съществото, което прогониха от заграждението си, изградено от кости. И все пак се различаваха от предшествениците си: по гърбовете им стърчаха големи сякаш кожени платна. Поддържаха ги кокалести триъгълни израстъци и наистина наподобяваха платната на малък кораб. При всяка крачка потреперваха леко. Когато чудовищата се снишаваха сред растителността, видими оставаха само „платната“. Именно това бе подвело Мкузе и Анбая.
Съществата имаха ужасяващ вид, но скоро стана ясно, че трябва да се пазят от нещо по-страшно. Близо петметровият „брат“ изсумтя. Разперили платна, зверовете насочиха глави към озовалите се сред дебрите мъже.
Спинозаври, разпозна ги Притикил. Тримата бързо щяха да се справят и с хората, и с пленниците. Дали ще дръзнат да нападнат и нея? Беше завързана, безпомощна и без защитата на възрастни. Не би се съпротивлявала дълго срещу израснал спинозавър. Но да падне в бой беше по-достоен начин да си отиде от този живот, отколкото да стои вързана като човешка бохча.
— Насам! Спасявайте се!
Мкузе се извърна и хукна към близките хълмове.
С извадена сабя Блакстрап отстъпваше пред новопоявилите се кошмарни същества.
— Мътна и кървава! Тия дяволи никога ли няма да ни оставят намира? Тези изчадия нямат ли си друга работа освен да ни тормозят?
Макар да побягна последен, не изоставаше от групата. Блакстрап съумяваше да се придвижва с впечатляваща за едрата си снага бързина. А и не възнамеряваше да изостави на хищниците с платна на гърбовете никой от придобитите с толкова труд трофеи; твърдо беше решил да ги отведе в безопасност, както и хората си.
Стисна здраво двата пистолета — не за да сплаши преследващите ги същества, които се напъваха да преодолеят възвишението край езерото, а за да респектира екипажа си.
— Първият, който изостави пленниците, ще стане храна за дракони… Не — за динозаври.
Като раздаваше удари наляво-надясно и сипеше страховити закани, той гонеше напред мъжете, дърпащи с въжета пленниците. И понеже заплахата от страна на капитана беше по-голяма, от който и да е звяр в гората, моряците дърпаха, теглеха и бутаха напред пленниците. Всъщност полагаха незначителни усилия, защото нито струтиомимусите, нито младият тиранозавър показваха желание да се задържат наоколо.