Мъжът на моите мечти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: sherring cross #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът на моите мечти». Краткое содержание книги:
Предрешен като слугата Джефрис, за да избегне смъртоносен дуел с най-добрия си приятел, Амброуз е омагьосан, но и разярен от дръзката червенокоска, домогваща се до дворянската му титла. Без да разкрива истинската си самоличност, младият дук решава да осуети плановете на Мегън, но дори не предполага, че чаровната користолюбка ще се окаже единствената жена, за която самият той ще мечтае да се ожени.
— Помня, че го каза, но може би ти си забравила, че аз не ти повярвах. Признай си, скъпа, че си невинна като всички останали девойки.
— Наивна — може, но вече не съм невинна — упорито настоя Мегън. — Виж, знам, че има мъже, които биха се оженили за мен въпреки моето положение, но се съмнявам, че ти спадаш към тази категория. Така че се откажи, Макдуъл. Бременността ми не е нещо, което ще изчезне след ден-два. Напротив, ще става все по-отблъскващо… забележима.
— Забележима — да, но не и отблъскваща, зверче.
При звука на този тъй добре познат глас от устните на Мегън се отрони тихо възклицание. Локлан, от своя страна, изруга доста неприлично. Сетне скочи на крака с пъргавина, която за огромните му размери беше направо изумителна. Мегън също се изправи, макар и по-бавно, но и двамата претърпяха неуспех в опитите си да съзрат Девлин. С изключение на бледата светлина на загасващия огън, наоколо цареше пълен мрак, в който смътно се различаваха само черните сенки на близкия храсталак.
— Ако очакваш покана да се присъединиш към нас, човече, няма да я получиш — каза Локлан. — Не бих казал, че се радвам на появата ти.
— Колко жалко — отговори Девлин. — А пък аз бях сигурен, че ме очакваш с нетърпение.
Мегън и шотландецът се извърнаха едновременно и го видяха да се приближава бавно откъм сенките — не от юг, както можеше да се предположи, а от север. Мегън впери поглед в него с разтуптяно сърце, примряла от радост. Наистина беше дошъл да я освободи. Искаше й се да се втурне към него, да го прегърне, да го обсипе с целувки. Но хладният поглед, който й хвърли Девлин, я възпря.
Локлан беше заинтересуван не толкова от думите, колкото от пистолета, който англичанинът бе насочил към гърдите му.
— Не вярвам, че би направил грешката да си послужиш с тази играчка.
— А ти на мое място би ли я направил?
Макдуъл има наглостта да се ухили.
— Не, не съм толкова глупав.
— И аз не съм — каза Девлин, като се наведе към Раналд, за да вземе пистолета, който шотландецът бе поставил до главата си и да го хвърли надалеч. Сетне стори същото и с оръжието на Гилиън.
— Сигурен ли си в това, човече? — попита подигравателно Локлан. — Доколкото виждам, дошъл си сам.
Девлин сви рамене.
— Наложи се, защото нито един кон не може да издържи на темпото на Цезар.
— А, да, жребецът. Значи все пак сгреших, като го оставих.
— Нима се разкайваш за това, че си проявил щедрост?
— Именно.
Мегън беше чула достатъчно.
— Дали вие двамата няма да престанете с тези дрънканици? Студено ми е, гладна съм и бих искала да си легна в прилично легло, преди отново да направя опит да заспя.
— А пък аз си мислех, че пазя гърба ти от вятъра, скъпа.
— Това ли правеше? — попита тя саркастично. — Никога нямаше да се досетя.
Но негодникът остана невъзмутим.
— Тя каза, че я наричаш „зверче“ — обърна се той към Девлин. — Започвам да те разбирам. Естествено, това престава да има значение, когато човек я погледне — довърши Локлан с драматична въздишка.
Мегън изсумтя презрително, демонстрирайки пълното си пренебрежение към неговото остроумие. Девлин я погледна предупредително. Едва сега тя забеляза, че разговорът е разбудил Гилиън и Раналд и че те наблюдават Девлин с изражения, които нямаха нищо общо с безгрижието, проявявано от Локлан. Колко глупаво от нейна страна — да забрави, че се намира в опасност и че двамата с Девлин трябваше тепърва да намерят начин да се измъкнат от нея.
— Не бих убил човек заради това, че е изгубил ума си при вида на едно хубаво лице — каза Девлин.
— Радвам се да го чуя.
— Но заслужаваш да получиш една-две синини, задето се осмели да посегнеш на онова, което е мое.
Мегън не можа да повярва на ушите си. Не, сигурно не бе чула добре. Локлан обаче изобщо не се усъмни в слуха си и избухна в гръмогласен смях, отметнал глава назад. Гилиън и Раналд също се усмихнаха. Нима само на нея й бе останал здрав разум?
— Девлин, всъщност ти нямаш никакво желание да правиш това — изтъкна Мегън със съвършено спокоен глас, или поне се надяваше да е такъв.
— Напротив, скъпа моя — отвърна той с решителност, която я накара да изохка наум. — Не мога да се сетя за нищо, което да бих имал по-голямо желание да направя в момента.
— Но…
— Знаеш ли как се стреля с пистолет?
Тя зяпна, слисана от внезапната промяна на темата и понечи да отвърне: „Разбира се“, но осъзна, че не му е сега времето да лъже само и само за да се изфука, затова каза:
— Не.
— Чудесно — изненадващо заяви Девлин и пъхна пистолета в ръката й, като постави показалеца й върху спусъка и насочи дулото срещу другарите на Локлан. — Така вероятността да ги застреляш, ако дръзнат дори да трепнат, е много по-голяма, нали? И гледай тях, Мегън, не боя. Можеш ли да го направиш?