Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
— Защо? Още нещо ли има?
Тя остави показалката и го погледна право в очите. Преди години Джъстин бе имал дързостта да направи рекламация в един универсален магазин на Пикадили и бе изпитал върху себе си подобен поглед от страна на управителя.
— На този етап, не, Джъстин. Поне ние не знаем да има. Само че знае ли се? Блум се води безследно изчезнал, а пресата ще продължава да рови, докато този ужасен случай не се изясни по един или друг начин. А ти днес имаш обяд с Пелегрин.
— Да.
— Е, ужасно мило от негова страна. Ти се държа доблестно, Джъстин, не се огъна под натиска на събитията и това не остана незабелязано, където трябва. Убедена съм, че си бил подложен на ужасно напрежение. Не само след смъртта на Теса, но и преди това. Трябваше да бъдем по-твърди и да ви върнем своевременно в родината. Проявихме голяма толерантност, защото така ни беше по-лесно, ако трябва да бъда откровена с теб. — Показалката отново мушва екрана; Алисън Ландсбъри се взира в него с нарастващо неодобрение. — Не си давал никакви интервюта, нали? Не си разговарял с никого, официално или неофициално?
— Само с полицията.
Тя пропуска последната реплика покрай ушите си.
— Няма и да разговаряш. Дори „не коментирам“ няма да казваш. В твоето състояние си напълно извинен, ако просто им затвориш телефона.
— Сигурен съм, че няма да ми е никак трудно да го направя.
Муш с показалката. Пауза. Тя поглежда екрана, после Джъстин. После пак екрана.
— У теб няма ли случайно някакви материали или книжа, които ни принадлежат? Които са, как да се изразя, наша интелектуална собственост? Вече са те питали, но аз съм длъжна да те попитам още веднъж в случай, че си попаднал на нещо или попаднеш на нещо в бъдеще. Е, попадал ли си на нещо?
— Нещо, което е било на Теса ли?
— Имам предвид нейните извънбрачни занимания. — Тя не побърза да уточни какви биха могли да бъдат те. А когато накрая го стори, Джъстин изведнъж си даде сметка, може би с голямо закъснение, че през цялото това време Теса сама по себе си бе представлявала чудовищно оскърбление за Алисън Ландсбъри, позор за нейната школа, класа, пол, родина; позор за дипломатическата служба, която бе опетнила; и че по тази логика самият той, Джъстин, бе послужил за троянския кон, чрез който тя се бе вмъкнала в цитаделата. — Имам предвид данни, с които тя би могла да се сдобие, законно или не, в хода на своите разследвания или както там ги наричаше — добави Ландсбъри с нескрито отвращение.
— Не разбирам дори какво се очаква от мен да търся — оплака се Джъстин.
— И ние не знаем със сигурност. И наистина ни е трудно да разберем как изобщо е успяла да се замеси във всичко това. — Внезапно яростта, която от дълго време клокочеше в нея, започна да прелива навън. Джъстин беше сигурен, че тя не го прави нарочно, във всеки случай бе положила големи усилия, за да се сдържи. Но явно не можеше повече да се владее. — Предвид на всичко, което знаем по случая, е наистина невероятно, че жена като Теса е успяла да попадне на такова място. Портър сам по себе си е отличен като шеф на мисия, но в случая не мога да не си мисля, че и той носи част от вината за сегашната ситуация.
— За какво по-точно?
Тя се спря толкова внезапно, че той чак се стресна. Като влак, който внезапно се ударя в ограничителните буфери в края на коловоза. Очите й останаха приковани в екрана на компютъра. Показалката беше още в ръката й, но тя не посегна повече с нея. Накрая леко я положи върху бюрото, като гвардеец от почетен караул, който полага оръжието си, след като е изстрелял погребален салют.
— Горкият, Портър — каза тя.
— Какво Портър? — запита Джъстин.
— Те двамата бяха невероятно мили, пожертваха всичко за бедното дете.
— И аз мисля така. Но какво точно са пожертвали?
Тя сякаш споделяше смайването му. Нуждаеше се от него като съюзник, с когото заедно да хулят Портър Колъридж.
— На такъв пост е ужасно, ужасно трудно, Джъстин, да прецениш кога трябва да удариш с юмрук по масата. Човек иска да се отнася с хората си като с личности, да бъде в състояние да взема предвид личното положение на всеки един от тях. — Ако Джъстин си бе помислил за миг, че тя ще смекчи атаката срещу Колъридж, жестоко се бе излъгал. Тя просто презареждаше оръжието. — Само че нека си го кажем в очите. Портър беше там, на място, докато ние не бяхме. Ние не можем нищо да предприемем, понеже не знаехме цялата истина. Няма никакъв смисъл да очакват от нас да оправяме кашата ex post facto, ако не сме били уведомени a priori. Така ли е?
— Предполагам, че е така.