Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
Когато Джъстин пристъпи в дневната-трапезария, на масата пред него се извисяваше мазна купчина бекон, яйца, печени наденички, препържен хляб и домати. Хам стоеше като вкаменен, закрил устата си с ръка, ужасен и съкрушен от нескопосаната си метафора.
— Та за какви фирми все пак ставаше дума, Хам? И недей да ми се пулиш такъв. Отяжда ми се, като те гледам.
— Ставаше дума за правата на собственост — промълви Хам през дебелите пръсти на ръката си, докато тялото му бавно се отпусна върху стола от другата страна на миниатюрната кухненска маса. — Цялата работа беше в това чии са правата на собственост върху две пикливи фирми, регистрирани на остров Ман. Знаеш ли някой друг да й е викал Тес? — запита той, все още смутен от гафа. — Освен мен де.
— Не съм чувал. Във всеки случай не вярвам и тя да е чувала, нямаше да го допусне. Името Тес си беше твоя запазена територия.
— Толкова я обичах, душата си давах за нея!
— И тя много те обичаше. Та за какви фирми става въпрос?
— За интелектуална собственост. Не си мисли, че съм искал да я чукам или нещо такова. Прекалено близки бяхме.
— И с Блум беше така, ако случайно си се чудил.
— Това ли е официалната версия?
— Нито пък е вярно, че той е убиецът. Той е толкова убиец, колкото и аз.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
Хам се поразведри.
— Мойта Мег не беше никак сигурна. Ама тя не познаваше Тес колкото мен, нали разбираш? Нашата връзка беше специална. Не може да се повтори. „Теса има приятелчета — виках й. — Просто приятелчета. Сексът няма нищо общо.“ Ще й предам това, което ми каза. Много ще се зарадва. Всичката тая помия в пресата направо ни побърка и двамата.
— Та къде бяха регистрирани тези фирми? Как се казваха? Не им ли помниш имената?
— Помня ги, разбира се. Как няма да ги помня, че нали нашата Тес ми ги набиваше в главата през ден.
Хам наливаше чая с две ръце — с едната стискаше дръжката на чайника, а с другата подпираше капака да не падне. Когато приключи с тази деликатна операция, той с недоволно ръмжене се облегна назад на стола си, като продължаваше да стиска чайника, после изведнъж се наведе напред като бик, който се готви да нападне.
— Добре де — започна настървено той. — В кой бранш според теб трябва да се търси най-потайната, най-лицемерна, лъжлива, измамническа шайка корпоративни тарикати, които имам съмнителното удоволствие да познавам?
— Във военната промишленост — предположи Джъстин без особена оригиналност.
— Не позна. Сред фармацевтичните компании. Те военната промишленост ще я купят и продадат като нищо. Само че аз ги спипах. Знаех, че рано или късно ще ги спипам. „Лорфарма“ и „Фармабиър“.
— Какво?
— Пишеше го черно на бяло в някакъв медицински парцал. От „Лорфарма“ разработили формулата, а от „Фармабиър“ притежавали технологията за производство. Знаех си, че ще ги спипам тия негодници. Отде ги измислят тия шантави имена само!
— Технология за производство на какво?
— На препарата по изобретената формула, тъпако! Какво друго си мислиш, че ще седнат да произвеждат?!
— Каква формула?
— Един господ ги знае. Тя тая работа е като правото, само че още по-объркана. Никога не съм срещал такива думи преди, надявам се да не ги срещам и за в бъдеще. Акционерите им ще се побъркат, ако ги прочетат. Така им се пада, да си знаят мястото.
След закуска двамата слязоха в офиса, за да заключат чантата „Гладстон“ в хранилището, което се намираше до кабинета на Хам. С комично стиснати устни и набожно вдигнати нагоре очи Хам набра комбинацията и задържа тежката стоманена врата, докато Джъстин влезе вътре сам и внимателно положи чантата на пода до купчина поизтрити от времето кожени кутии с емблемата на торинския клон на фирмата, щампована върху капака.
— Не забравяй, че това е само началото — мрачно предупреди Хам, преструвайки се на възмутен. — Нещо като пробна обиколка на пистата преди същинското състезание. После се изреждаха имената на директорите на всички компании, собственост на „Карел, Вита и Хъдсън“ във Ванкувър, Сиатъл и Базел, плюс още хиляда градове и градчета, от Ошкош до Ист Пинър. Плюс въпроси като: „Какво е положението с упорито разпространяващите се напоследък слухове за предстоящ срив на достолепната и благородна фирма «Бълбукане, Бирмингам и Бъзикня» или нещо подобно, известна като «Трите пчели», с пожизнен президент и повелител на вселената някой си Кенет Къртис, рицар на Британската империя?“ Нещо друго не искаш ли да знаеш? — виках си аз. Искаше, и още как. Казвах й да си го свали от интернет, а тя отвръщаше, че всичко е класифицирано или засекретено, или както там му викат, когато не искат всеки негодник да може да наднича в чужди файлове. Виках й: „Тес, момичето ми, имай милост, за бога, та това може да отнеме седмици! Къде ти, направо месеци!“ Да не мислиш, че се трогваше? Нашата Тес да се трогне? Как не! Тя знаеше, че за нея съм готов да скоча от въздушен балон без парашут, само да ми свирне, и го правя като едното нищо.