Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Вдигналата юмрук вече бе влюбена в него. Стана, когато бяха започнали да разговарят, не изведнъж, а бавно и постепенно, докато най-накрая вече не можеше да го отрича пред себе си. В него видя себе си. Усети, че могат да бъдат едно. Поговориха още малко и се умълчаха. Известно време се взираха навън. Всеки знаеше какво изпитва другият, но не смееше да проговори.
Магията се разруши, когато едно малко дете мина оттам, надникна и ги попита какво правят.
Вдигналата юмрук му се усмихна и му обясни на индиански:
— Горещо е, затова седим на сянка. На малкото момченце това му се видя толкова естествено, че то влезе и се покатери в скута на Танцуващия с вълци. Поборичкаха се малко.
Момченцето изведнъж се изправи и каза на Вдигналата юмрук, че е гладно.
— Добре — каза тя и го хвана за ръка. После погледна Танцуващия с вълци. — Ще ядеш ли?
— Да, гладен съм. Измъкнаха се от беседката и тръгнаха към колибата на Ритащата птица, за да запалят огъня.
4.
Първото нещо, което направи на следващата сутрин, бе да отиде при Каменния бик. Завъртя се край колибата му рано и веднага го поканиха да седне да закусва.
Щом се нахраниха, двамата излязоха навън да побъбрят, докато Каменния бик издялка нови върбови стрели. С изключение на Вдигналата юмрук, това бе най-сложният разговор, който изобщо бе водил с някого.
Каменния бик бе впечатлен, че Танцуващия с вълци е толкова отскоро при тях, а вече говори езика на команчите. При това го говори добре.
Старият воин се досети, че Танцуващия с вълци иска нещо и когато разговорът се завъртя около Вдигналата юмрук, той предположи, че навярно става дума за нея.
Танцуващия с вълци се опита да го направи колкото се може по-непринудено, но Каменния бик бе твърде стара лисица, за да не разбере, че този въпрос е важен за госта му.
— Вдигналата юмрук омъжена ли е?
— Да — Отвърна Каменния бик.
Това разкритие го срази, сякаш научи възможно най-лошата новина. Замълча.
— Къде е мъжът и? — запита най-накрая той. — Не го виждам.
— Умря.
Явно над тази възможност не се беше замислял.
— Кога е умрял?
Каменния бик вдигна очи.
— Не е хубаво да се говори за мъртвите — каза му той. — Но понеже си още нов, ще ти кажа. Беше по време на черешовата луна през пролетта. Тя скърбеше онзи ден, когато ти я намери и я донесе тук.
Не попита нищо повече, но Каменния бик му каза още някои неща. Спомена му за относително високото положение на загиналия и съпруг и това, че нямат деца.
Танцуващия с вълци имаше нужда да осмисли разказаното от Каменния бик, затова му благодари и си тръгна.
Каменния бик се позачуди дали не става нещо между тези хора, но реши, че не е негова работа и пак се захвана със задълженията си.
5.
Танцуващия с вълци направи единственото, на което разчиташе да проясни съзнанието му. Намери Сиско сред стадото, метна се на гърба му и излезе от селището. Знаеше, че тя ще го чака в колибата на Ритащата птица, но мозъкът му работеше трескаво върху това, което беше чул и му се струваше невъзможно да застане пред нея сега.
Тръгна по реката и след една две мили реши да отиде до Форт Седжуик. Почти две седмици не беше ходил и му се прииска да отиде сега, като че ли мястото ще може по някакъв начин да му подскаже нещо.
Още отдалече видя, че летните бури са срутили навеса. Беше провиснал почти навсякъде. Самото платнище беше съвсем изпокъсано. Остатъкът се вееше на вятъра като съдраното платно на някой призрачен кораб.
Чорапчо чакаше край скалата и той подхвърли на стария си приятел парче сушено месо, което беше взел със себе си. Не беше гладен.
Когато надзърна в изгнилия склад, полските мишки се разбягаха. Бяха унищожили единственото, което бе оставил тук — чувал мухлясали сухари. В колибата, която доскоро бе негов дом, той полежа на тясното легло, загледан в ронещите се стени.
Откачи счупения джобен часовник на баща си с намерението да го пъхне в джоба на панталона си. Но го погледа известно време и го върна обратно на мястото му.
Баща му бе умрял преди шест години. А дали не и преди седем? А майка му още по-отдавна. Спомняше си как живееше с тях, но хората… хората сякаш си бяха отишли преди сто години.
На едно платнено столче забеляза дневника си и го взе. Колко странно му беше да разлиства изписаните страници. Съдържанието им също сякаш бе много отдавнашно и отминало, все едно от някакъв предишен живот.
От време на време се засмиваше на това, което бе написал, но като цяло се развълнува. Животът му се бе преобърнал и част от историята бе тук. Сега вече това бе само любопитен факт, без никаква връзка с бъдещето. Но му беше интересно да погледне назад и да види колко далече е отишъл.