Костите на Мерлин
- Автор: Сейберхэген Фред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Костите на Мерлин». Краткое содержание книги:
Бе започнал да вали тих дъждец. От покрива на нашия мрачен затвор капеше, но доста обемничките ни тела не биха могли да преминат през дупките, през които се процеждаше водата — здравите, чепати греди отгоре ни преграждаха пътя също толкова надеждно, колкото и каменните стени, заобикалящи ни от всички страни.
Вивиан тихо ридаеше, но Хакон бе решен на всяка цена да се бори за живота си. Двамата с момичето му помогнахме да си развърже ръцете. Като истински викинг той смяташе, че е жизненоважно да умре в битка, а не като безучастна жертва.
Воинът започна опити да копае тунел, отначало използвайки само собствените си ръце, после — парчета варовик, които изчопли с пръсти от коравия под. Поддадох се на внезапен импулс — оставих се да ме водят образите, идващи от наметалото — грабнах едно парче варовик и започнах да очертавам лодка, много прилична на онази, с която доплавахме дотук по Ейвън, онази, с която бяхме отплували от скалата на Мерлин. Но тази речна лодка, която бях заставен да нарисувам, имаше и малка мачта, и затова й бе нужно платно.
За да съзра по-ясно образа, погледнах в огледалцето, което криех в джоба си и там се мярна лицето на Мерлин, което ми вдъхна спокойствие и увереност, след което върху стъклото изникна и нужният ми план.
Послушно следвайки видението, разстлах наметалото на пода, далеч от мястото, където копаеше Хакон, и протегнах ръка към всеки от другарите си. Когато и те несигурни протегнаха ръце и хванаха моите, аз дръпнах и двамата към себе си и се сгърчих — тъй че и тримата се сгушихме върху наметалото на Мерлин. Изобщо не знаех какво ще се случи, но усещах, че ни предстои колосално преобразувание, все едно се готвеше да връхлети яростен ураган.
Когато чухме, че някой доближава вратата на килията, Хакон пусна ръката ми и бързо се намести в един от ъглите, увесил глава, сякаш признал своето поражение, скрил ръце зад гърба си, все едно че още са вързани.
Веднага щом стражът влезе, викингът скочи и грабна една кама от ножницата, висяща на колана му — колко небрежен беше този човек!
Сега Хакон се бореше със стражите, а аз довършвах очертанията на лодката.
Като че ли да се подиграе с усилията ми, наистина повя лек ветрец, мокър бриз се вмъкна в килията — отначало с шумолене, после с вой, през пантите на вратата, през пукнатините в стените… ала… всъщност къде изчезнаха стените? Нито бяха там, където трябваше да бъдат, нито пък бяха толкова солидни, колкото преди.
Надигащият се бриз повдигна разръфания край на Мерлиновото наметало и прати малки вълнички под тъканта. Дори усещах вълните под мен, макар и да беше само полъх. И тогава изведнъж той рязко се превърна в истински, силен вятър.
Наметалото се изплъзна изпод нас, подскочи и се превърна в платно, прикрепено към една внезапно станала толкова истинска и толкова твърда мачта. По неведом начин утъпканата пръст на пода в килията се бе превърнала в дъски.
Двойката стражи, които миг по-рано стояха пред вратата и се присмиваха на Хакон заради малкото му ножче, очаквайки с нетърпение да се сбият с него, за да си направят веселото, бяха престанали да се смеят и бяха изчезнали. Не зная какво точно са видели и почувствували, докато са гледали, нито пък какво са докладвали на господарите си, но във внезапния писък на Мерлиновия вятър смехът им изведнъж бе преминал в тревожен вик.
Гънките на онова, което преди бе опърпано наметало, а сега се бе разраснало до размерите и плътността на платно за малка лодка, плющяха във вятъра, идващ отникъде, удряха и разгонваха хората, които ни препречваха пътя.
Махайте се от пътя ни! Вълните подхвърляха и подмятаха нашата малка ладия.
Каменните стени на килията започнаха да се отдръпват — отначало бавно, после все по-бързо. Таванът вече се бе издигнал толкова далеч нагоре, че не го виждахме. Отнейде се просмука много по-плътен от досегашния мрак и изпълни пространството.
И двамата ми другари си мърмореха и се чудеха. Продължих да стискам ръцете и на двамата, и така ги поведох с мен.
Безкрайно, сякаш цяла епоха, ние плувахме заедно — Вивиан, Хакон и аз. Вълните ни клатеха и люлееха в нашата надеждна лодка наметало, която се бе превърнала по невероятен начин в истински, солиден плавателен съд. Дървените страни на вълшебната ладия се оказаха боядисани в червено, но иначе тя беше толкова обикновена, колкото всяка рибарска лодка, и изглеждаше също толкова безлично. Със сигурност бяхме излезли на открито и плувахме по истински поток, макар и онова, което ни заобикаляше, в по-голямата си част да бе скрито от нощния мрак. По някое време двамата ми спътници пуснаха ръцете ми и когато лодката залиташе, и уж заплашваше да се прекатури, те се вкопчваха в пейките, мачтата и румпела, изникнали кой знае откъде. Плавахме гладко, без опасност да се преобърнем или да потънем, но Хакон и Вивиан се взираха в мен с напрегнато мълчание, и разбрах, че и двамата се страхуват до смърт.