Защитения

Напрежението се разби и дворецът избухна в смях.

– Бих искал да поговоря с вестоносеца си насаме! – нареди херцогът, след като смехът утихна.

Доловиха се мрънканията на тези, които нямаха търпение да разберат новините, но Джоун направи знак на прислужника си да напусне заедно с писмата и това изведе по-голямата част от залата с нея. Кралските особи постояха уж небрежно за момент, докато Джоун не изплющя с ръце. Жестът ги накара да подскочат и те се изнизаха един по един с цялата бързина, която достойнството им позволяваше.

– Остани – промърмори Рейджън на Арлен, като спря на почтително разстояние от трона.

Джоун даде сигнал на стражите, които издърпаха масивните врати и ги затвориха, оставайки вътре. За разлика от мъжете пред портата, тези изглеждаха бдителни и като истински професионалисти. Джоун тръгна, за да застане до своя господар.

– Да не си посмял втори път да направиш това пред моите придворни! – изрева Юкор, когато останалите си тръгнаха.

Вестоносецът направи лек поклон, за да потвърди заповедта, но жестът изглеждаше неискрен дори за Арлен. Момчето изпита страхопочитание. Рейджън беше абсолютно безстрашен.

– Има новини от Потока, Ваше Височество – започна Рейджън.

– Потока? – избухна Юкор. – Какво ме интересува Потока? Какви са известията от Райнбек?

– Изкарали са тежка зима без солта – продължи Рейджън, сякаш херцогът не бе проговорил. – И е имало нападение...

– Нощите да ме вземат, Рейджън! – изкрещя Юкор. – Отговорът на Райнбек може да промени съдбата на Мливари за години напред, затова спести ми списъците на новородените и отчетите за жътвата на някаква си нещастна дупка!

Дъхът на Арлен секна и той солидарно застана зад рамото на Рейджън, който хвана ръката му насърчително. Юкор продължи атаката си.

– Да не са открили злато в Потока на Тибит? – попита той.

– Не, господарю – отвърна Рейджън, – но...

– Да не са превърнали Слънчево пасище във въгледобивна мина?

– Не, господарю.

– Да не са открили бойните защити?

Рейджън поклати глава. – Разбира се, че не...

– Да не би този път да са доставили толкова ориз, че да ми покрият разходите за твоето пътуване дотам? – попита Юкор.

– Не –намръщи се Рейджън.

– Хубаво – каза Юкор и потри ръце, сякаш за да почисти прахта от тях. – Значи няма какво да се занимаваме с Потока на Тибит още година и половина.

– Година и половина е прекалено дълго – осмели се Рейджън да упорства. – Населението се нуждае...

– Тогава иди безплатно – пресече го херцогът, – за да мога да си го позволя.

Когато Рейджън не отговори веднага, Юкор се ухили широко със съзнанието, че е победил в спора.

– Какво отговориха от Анжие? – настоя да узнае той.

– Имам писмо от херцог Райнбек – въздъхна Рейджън и посегна в сакото си. Извади тънка тубичка, запечатана с восък, но херцогът му махна нетърпеливо.

– Просто ми кажи, Рейджън! Да или не?

Очите на Рейджън се свиха.

– Не, господарю – каза той. – Отговорът му е не. Последните две пратки са били изгубени, заедно с по-голямата част от хората. Херцог Райнбек не можел да си позволи да изпрати нова. Хората му не смогват да секат дърва по-бързо, а той се нуждае от дървесината повече, отколкото от солта.