Училището свърши — завинаги
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1201-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Училището свърши — завинаги». Краткое содержание книги:
— Ш-шт — казах.
— Е какво, не си ли куче? — попита Газопровода.
Беше уморен. Всички бяхме уморени, гладни и изнервени.
— Престанете и двамата — рекох строго. — Достатъчно! Всички да млъкнат, ясно ли е? Търсим място за спане. Спокойно.
Зъба погледна в огледалото за обратно виждане.
— На някой да му се пее „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“?
Всички викнахме „не!“ в един глас.
118
Същата вечер скрихме колата в един обрасъл храсталак край някаква изоставена ферма и преспахме в дърветата, поклащани приятно от нежния вятър. Никой не ни нападна или подгони, тоест нощта мина прекрасно.
На сутринта се натоварихме в малката си количка — ударението пада върху малката.
— Коланите не стигат — оплака се Гази от задната седалка.
Четиримата се бяха натъпкали като сардели.
— А Господ е свидетел, че прекарваме всеки миг от живота си в безпрекословно подчинение на правилата за безопасност — казах аз, докато изучавах картата.
— Просто отбелязвам — отвърна Гази. — Леле! Зъб!
Дори и Зъба беше потръпнал от стържещия звук при последната смяна на скоростите. Прехапах устни, за да не издам раздразнението си, и го погледнах с големи невинни очи. Да, точно така — преглътнах високомерните забележки, които бих могла да направя за шофирането му. За разлика от самия него, който не ми беше спестил и една хаплива реплика, когато зад волана бях аз. Направих го, защото съм по-добър човек — честно. Аз съм направо принцеса, когато става дума за чувствата на другите.
— Ало, вълкодава — казах на Тото. — Долу лапите от „Евърглейдс“33.
Тото се премести малко, така че да виждам картата, Зъба отново смени скоростта и се понесохме към целта си — централата на „Айтекс“.
Ако информацията на Ейнджъл беше вярна, ни предстоеше най-сетне да научим какво точно се очакваше да направя, за да попреча на компанията да унищожи света. Беше ми втръснало да отлагам. И да подпитвам. Бях готова да разбера.
119
Ето нещо, за което може би не сте се замисляли — ако някой щатски полицай засече на шосе И-95 странна закърпена „Тойота Ехо“, в която сякаш се е напъхало половината население на малка държава, решила да имигрира в Щатите, вероятно ще реши да я спре за проверка.
Просто за ваше сведение.
По принцип и шестимата отбягвахме срещите с които и да е представители на властите. Особено предвид, че не можехме да бъдем сигурни дали са истински, или няма внезапно да се превърнат в Заличители като част от поредното изпитание в извратения лабораторен експеримент, наречен наш живот.
— Да спрем ли? — попита Зъба и погледна мигащите светлини в огледалото.
— Може би да.
Потърках чело и се опитах да събера сили за онова, което ни чакаше — каквото и да беше то. Обърнах се към останалите.
— Ще спрем. Ако нещата загрубеят — право нагоре! Ясно?
Те закимаха сериозно.
— Аз съм с Иги — каза Тото и скочи на задната седалка.
Зъба отби несръчно сред прах и дъжд от камъчета. Спогледахме се — излезлият от патрулната кола полицай се оказа жена. Тя се насочи към нас, а ние отключихме вратите на колата и се подготвихме за излитане.
Униформената полицайка се наведе до прозореца на Зъба. Широкополата й шапка засенчваше лицето й.
— Добро утро, господине — рече тя навъсено. — Знаете ли с каква скорост шофирахте?
Зъба погледна стрелката на километража, която не беше помръднала, откакто избутахме колата на шосето миналата вечер.
— Не — отговори той чистосърдечно.
— Засякох ви със сто и дванайсет километра в час — разкри тя и извади някаква папка.
Подсвирнах доволно.
— Браво! Не предполагах, че може да вдигне толкова!
Зъба ме стрелна с очи. Запуших уста с ръка.
— Да видя книжката, регистрацията на колата и застраховката — изрецитира полицайката.
По дяволите. Налагаше се да избягаме, тоест да изоставим малката си сглобена колица. Жената щеше да види крилете ни и вероятно щеше да подаде сигнал в мрежата на представителите на властта, които щяха да направят живота ни кошмар. Така де, още по-голям кошмар.
— Привет — обади се Ейнджъл от задната седалка.
Полицайката я измери с очи през прозореца и явно чак сега осъзна колко души имаше в колата, както и че всички пътници бяха деца. Погледна отново към Зъба и този път като че си даде сметка, че той най-вероятно е твърде малък, за да има книжка.
— Оттук ли сте? Флорида е доста равна, а? — продължи Ейнджъл и отново привлече вниманието й.
33
Национален парк в САЩ, щата Флорида. — Бел. прев.