Училището свърши — завинаги

Бяхме се насочили точно към него.

— Да видим… Последния път, в който се возихме в кола… — зашепна Зъба в ухото ми.

— Тогава беше друго — прекъснах го нетърпеливо. — Така или иначе, сега няма да крадем микробус.

— А какво ще откраднем този път? — прошепна Иги. — Може ли аз да карам?

— Ха. Ха — казах сухо, а той се ухили самодоволно.

— Ето тази — прошепнах и посочих една ниска и лъскава спортна кола.

Която — оказа се — нямаше двигател.

Всъщност всичките проклети коли имаха някакъв неразрешим проблем — липсваха я воланът, я гумите, таблото, седалките… Час по-късно вече бях ядосана до немай-къде.

— И сега какво? — попита Зъба тихо и приклекна до мен. — Обществен транспорт?

Изгледах го кисело.

— Макс? — каза Ръч с нетипично съсредоточен глас и отметна няколко дълги кичура от лицето си. — Помислих малко.

Хайде, започва се — помислих си уморено.

— Вземаме седалките от тойотата, гумите от бъгито, акумулатора от кадилака, а после и волана от хондата, после връщаме двигателя обратно в другата тойота, слагаме нов въздушен филтър и сме готови да отпрашим с нея. — Изгледа ме несигурно с големите си кафяви очи. — Нали така?

— Еха! — възхити се Тото и приседна.

— Хм — казах аз.

— Въздушният й филтър е на онзи плот там — добави Ръч отзивчиво.

— Откога разбираш от такива работи? — попитах слисано.

— Падам си по колите. Имах навика да чета годишното издание за автомобили на „Консюмър рипорт“ на Джеб. Сещаш ли се?

— Бре! Е, явно имаме план — казах аз. — Всички ли разбраха какво трябва да направим?

Дори и толкова смотан пазач щеше да чуе шума от двигателя, затова се наложи да избутаме нашия Франкенщайн през портала и няколко пресечки по-надолу, преди да проверим дали изобщо ще запали.

И двигателят заработи! Вярно, звучеше странно, а от гърнето няколко пъти се чуха гърмежи като от пушка, но колата се движеше, драги мои!

— Скачайте вътре! — наредих.

И в този момент открихме последния проблем.

Малката „Тойота Ехо“ не беше предназначена за шест — да, точно шест — деца, при това доста големи за възрастта си.

С криле.

И с куче.

— Ама че нелепа бричка! — джафна Тото от скута ми на предната седалка.

— От къде на къде точно кучето трябва да седи в теб? — попита Гази недоволно, докато се носехме със скърцане и тракане по притъмнелите улици. — Не можеше ли да е някой от нас?

— Охо, кучето — изсумтя Тото. — Много мило!

— Защото не е разрешено на предните седалки да седят по двама души — обясних аз. — Рисковано е. Ако ни види полиция, ще ни спрат със сигурност. Ако искаш, да пратя Тото отзад при вас?

Всички на задната седалка викнаха „не!“ в един глас.

— Имайте малко търпение, хора — продължих. — Още малко. Спираме веднага, щом намерим място за спане.

— Кучето — промърмори Тото, все още ядосан.