Училището свърши — завинаги

Служителят се замисли за миг — точно колкото ми беше нужно, за да избутам останалите покрай него.

— Извинете, извинете, само да минем!

И се озовахме обратно вътре. Покрай една от стените, почти скрита от изкуствените камъни, имаше пътечка. Спуснахме се по нея, а зад нас се чуваха единствено виковете на служителя.

— Насам! — рече Зъба и се заковах на място.

Почти бях подминала вратата — беше направо невидима. Бързо се шмугнахме вътре и се озовахме в дълъг слабо осветен коридор. Детска игра. За секунди го прекосихме и излязохме навън. Озовахме се до някакви големи храсти.

— Хайде — казах мрачно. — Стигаме до изкуственото изворче и излитаме оттам — право нагоре!

След три минути вече бяхме във въздуха и се носехме към залязващото слънце. „Дисни Уърлд“ беше далеч зад нас. По бузите на Ръч се стичаха сълзи, а на лицата на Гази и Ейнджъл беше изписано огорчено разочарование.

— Аз… — започна Газопровода.

— Какво?

Извих леко крило и се приближих до него.

— Исках да идем и в „Имението на духовете“ — довърши той. — Казват, че било жестоко.

— Знам, банда — въздъхнах. Останалите летяха устремени напред, но лицата на всички издаваха разочарованието и отчаянието им. — И на мен ми се искаше да идем на няколко места — добавих.

И от всичките кулата с мишите уши се вижда в огледалото ми за обратно виждане… ако имах такова.

— Сами разбирате, че трябваше да си тръгнем.

Ятото срещу Ари: едно на нула.

— Мразя този проклет Ари! — рече Гази, размаха юмрук и изрита въздуха. — Винаги проваля всичко! Защо ни мрази толкова? Да не би ние да сме виновни, че са го превърнали в Заличител?

— Не е толкова просто, миличък — казах аз.

— Баща му го изостави — вметна Иги горчиво. — Както направиха и нашите родители. След което Белите престилки го заличителизираха. Той е като ходеща бомба със закъснител.

— Как така винаги успява да ни открие толкова лесно? — попита Ейнджъл.

При вида на замъка на Пепеляшка лицето й беше грейнало като самото слънце. Беше достатъчно малка, за да се заплени от вълшебството на подобен огромен и всемогъщ маркетинг инструмент.

— Не знам, Енджи — отвърнах аз.

Всъщност това беше въпрос за десет хиляди долара.

Пастелнозеленият пейзаж под нас представляваше непрекъснат килим от корони на дървета. В далечината те свършваха рязко и след тях се виждаха огромни рафинерии или пък нещо като пречиствателни станции за вода.

Чу се леко жужене и само миг по-късно иззад дърветата се появи хеликоптер с размерите на буболечка. Беше се насочил встрани, но почти мигновено зави и пое към нас като някакво любопитно насекомо.

— Чуйте ме, банда, разпръснете се и се издигнете високо. Среща след петнайсет минути в същата посока.

Рязко извих криле и се отцепих встрани. С крайчеца на окото си видях и останалите от ятото да се разделят и да се пръсват във всички посоки.