Разбиваща жега

Да се справиш с движението в града никога не е лесна задача, но днес то й се стори особено зле. Сякаш и последният личен автомобил, такси и кола на „Юбър“, „Лифт“ или „Хич“, както и всеки безумно слаб шофьор в Ню Йорк бяха излезли на улицата и се движеха в една и съща посока с Хийт. Крайната й точка беше само на двадесетина пресечки от 82-ро управление, но колите пълзяха толкова бавно, че спокойно можеше да е в Челси. Тя беше родена и израсла в Ню Йорк, градът беше в кръвта и в костите й, беше се просмукал в порите й и Хийт никога нямаше да може да го отмие, нито пък искаше. Тя беше Ню Йорк и Ню Йорк бе тя самата… но боже, определено можеше да мине без трафика.

В края на лятото в Ню Йорк човек трябваше да проявява особено търпение, каквото й липсваше в момента. Намираше се на „Кълъмбъс“, при 73-та улица, и до Линкълн сентър й оставаше поне още толкова път, когато в долния ляв ъгъл на скоростомера светна червена светлинка и температурата бързо изпълзя до „Опасно“. Градът тънеше в жега и автомобилът й плащаше цената за това.

— Просто чудесно — измърмори тя.

Малко след като излезе от магистралата в Уест сайд, колата започна да се дави и тя отби встрани от пътя. Пътуването се превърна в неприятност и Хийт едва успя да се добере до най-близкия сервиз, но това й струва кански усилия.

С повишението бе получила и нов автомобил, но в момента го ремонтираха. Неудобно, но какво да се прави. Преди два дни й се бяха обадили, че е готов, но тя така и не намери време да го прибере, винаги изникваше нещо по-важно. Ники удари с длан по волана. Трябваше да намери време, дявол го взел!

Надникна навън и почти различи горещите вълни, които се надигаха от готовия да омекне асфалт. Оставаше й единствено да напредва сантиметър по сантиметър със спуснат прозорец и протегната навън ръка и да подканя другите шофьори да й направят място. Нюйоркчани не бяха известни с учтивостта си — гръмнаха клаксони, мъже псуваха през отворените си прозорци. Наложи се тя самата доста пъти да спира и да се взира агресивно (или на свой ред да псува), докато успее да стигне до съседното платно. Като по чудо успя да намери къде да отбие, изключи двигателя и излезе насред задушаващата жега, за да обмисли как да постъпи.

Вариантите не бяха много. Очоа вероятно беше заседнал в задръстването някъде пред нея. Той тръгна със собствената си полицейска кола, така че всеки да може да си поеме по пътя, след като огледат местопрестъплението. Можеше да го повика обратно, но така щеше да му докара главоболие и да загуби времето и на двамата. Роули вече беше стигнал и нямаше как да го върне. Погледна и в двете посоки с надеждата, че по „Кълъмбъс“ ще мине полицейска кола. Видя цяло море, до една цивилни.