Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
— И още как!
Дъщеря ми се притисна към мен и в носа ме удари ароматът на парфюма ѝ, който не можех да понасям, понеже миризмата му, неизвестно защо, ми напомняше един евтин освежител на въздуха, който поставяха в обществените тоалетни. Без да искам, се намръщих и се отдръпнах. Светка веднага скочи.
— Аз ще вървя, може ли? Влаковете са на големи интервали, ако закъснея за този, който тръгва след малко, следващият е чак подир два часа.
— Разбира се, върви — рекох аз, обзет от срам да призная дори пред себе си, че изпитвах облекчение. Паническият ужас и чувството за пълна безпомощност пред непознатия, криещ и без това множество опасности свят, отново ме обхванаха и аз исках единствено да бъда сам и да не виждам никого. Когато около мен нямаше никого, можех да се утешавам с илюзията, че всичко е наред, че сега сме юли деветдесет и девета година и че в живота ми не се е случило нищо, за което да не зная. Всеки човек, който влизаше в стаята ми, бе потенциален източник на страх, особено ако това не бе чужд човек, а някой, който знаеше каквото и да било за моя живот от последните почти две години. Защото той знаеше онова, което самият аз не знаех за себе си. Само онзи, който е бил в подобно положение, ще разбере колко неприятно е това усещане.
Доста бързо се съвземах и възстановявах силите си, главата ми все още ме наболяваше, но почти не ми се виеше свят, а гаденето напълно премина. Бях извадил късмет, тъй като се бях отървал само с едно сътресение на мозъка, което беше силно, но не и опасно, иначе всички кости на черепа ми бяха здрави. На два пъти при мен идваха служители на пътната милиция и един следовател, но тяхното посещение можеше да се брои за чиста формалност, тъй като не помнех нито обстоятелствата, при които съм се сблъскал с джипа, нито самия джип. Веднага след катастрофата бяха замъкнали с автовоз смачканата ми кола на някакъв платен паркинг, но след като осъзнаха значимостта на моята персона, казаха, че няма да ми вземат пари.
Василий Григориевич с искрен ентусиазъм следеше моето бързо оздравяване, ала на мен постоянно ми се струваше, че все му се иска да подхване някакъв разговор помежду ни, но се притеснява. Оказа се, че съм бил прав. Разговорът се състоя, но не с него, а с главния лекар на болницата — една пълна жена на средна възраст със зли очи. Може да прозвучи странно, но винаги съм си мислил, че пълните хора непременно трябва да са добри… С отпуснатото си безформено тяло тя, кой знае защо, ми напомняше медуза, която се поклаща сред тихите вълни на студеното море. Всяка проява на злоба винаги предизвикваше у мен усещане за студ.
— Андрей Михайлович, вие имате нужда от по-квалифицирани грижи, отколкото сме в състояние да ви осигурим ние в условията на нашата болница — заяви главният лекар. Аз слушах нейния спокоен и уверен — засега — глас и в ума ми витаеше образът на едноцветна медуза: една такава сивкаво-синкава, матова и без каквито и да било преливащи оттенъци. — Сам разбирате, че ние нямаме нито диагностична апаратура, нито лекарства. Лекуваме ви на око, а това крие опасности, защото можем да не забележим нещо и да пропуснем друго. Трябва да помислите дали да не постъпите в някоя добра клиника в Москва.
Точно това никак не ми се искаше! Или по-точно — нямах нищо против добрата клиника, но изобщо не си представях как мога да организирам своето преместване. Ако Муся беше до мен, отдавна вече щях да лежа в някое платено отделение и най-добрите лекари с всички сили щяха да работят върху пострадалата ми глава. Но Муся я нямаше. И жена ми Лина също я нямаше. Вярно — имах Борис, приятеля си от детинство, който бе енергичен и повратлив и разполагаше с всевъзможни връзки, но на телефоните, които помнех, не го намериха, а ако самият аз положех усилия да издиря него или някой друг познат, това означаваше да съобщя на всеослушание, че съм изпаднал в безпаметство. Периодът от почти две години беше дълъг, твърде дълъг срок и нямаше как да не се издам в разговорите си с хората. Бих могъл да се обърна към моя издател и той вероятно щеше да уреди нещата, но и това не ми изглеждаше безопасно: ами ако през тези две години съм развалил отношенията си с него до такава степен, че сега просто бе неприлично да го търся с каквито и да било молби? Може би дори вече имах друг издател? За когото и да си помислех, разсъжденията ми ме отвеждаха до един и същи резултат: че не знаех дали мога да се обърна към съответния човек и дали мога да му се доверя. Дори вече не бях сигурен и в Муся, защото все пак две години наистина не бяха малко време. Затова реших да продължа да си лежа в тази забравена от бога малка болница, докато всичко не се наместеше и не се уталожеше.