Фантомът на паметта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Престъпленията на правилния живот #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0151-4
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Фантомът на паметта». Краткое содержание книги:
Може би все пак не бе чак толкова зле, че всичко се случи в навечерието на дългите празници и никой от моите близки не е в Москва. Докато те се приберяха, аз щях да успея да надмогна ужаса и объркването си, щях да преодолея слабостта си и щях да събера сили, за да узная фактите… А може би щеше да ми провърви и думите на лекаря щяха да се окажат пророчески. Щяха да минат няколко дни и аз щях да си спомня всичко. Сам.
Светка нахлу в стаята ми като ураган. Въпреки че ярката светлина все още ми бе противопоказна и спуснатите плътни завеси пред прозорците поддържаха постоянен полумрак около мен, появата на дъщеря ми страшно ми напомни за нещо като карнавал — толкова много цветове и блясък имаше в дрехите ѝ и в самата нея. Посърналата болнична стая веднага разцъфна в ярките петна на оранжевите портокали, в лъскавото бордо на наровете, в пъстрите пакети на соковете и в шарените обвивки на бонбоните. И сред цялото това тропическо многообразие от цветове махаше с крилца и пърхаше из дрезгавата мрачина на стаята едно ярко и весело папагалче — моята дъщеря Светлана. Интересно — какъв ли е цветът на косата ѝ сега? По едно време бе тревистозелен, след това — розов, после — тъмночервен, а последния път главицата ѝ приличаше на яйчен жълтък. Но както вече разбирах, за мен последният път датираше отпреди две години. Дали оттогава нещо се бе променило в нея? Не, като че ли нищо не се бе променило, макар че нямаше достатъчно светлина, за да определя с точност, но това, че косата ѝ не бе руса — т.е. такава, с каквато я бе дарила природата, — беше сигурно. Е, почти сигурно. А тези блестящи точки без съмнение бяха същите онези метални топчета, които и преди стърчаха от ушите и от ноздрите ѝ.
— Татко, какво става, наистина ли нищо не помниш? — удари право в целта тя още с първото изречение.
Честно казано, почувствах се обиден. Нито добър ден, нито как си, нито дума в знак на съпричастност и насърчение. И откъде ли беше научила какво точно ми има? Нима Василий Григориевич ѝ беше казал за моята амнезия? Ами да, сигурно, та нали не бях успял да го предупредя, че засега искам да запазя това в тайна.
— Кой ти каза? — попитах строго, опитвайки се да седна на леглото, та поне да не изглеждам като напълно безпомощен инвалид.
— На мен ми каза докторът, когато ми се обади. Но общо взето — всички знаят. Какви ги говориш! Знаеш ли какво става там, долу? Тълпи!
— Къде долу? Какви тълпи?
— Твоите фенове от местните хора, с които не си могъл да се срещнеш заради катастрофата. Дежурят поред, самите те ми го казаха, току-що говорих с тях. Притесняват се как си, що си. Някоя от медицинските сестри им изтърсила, че си загубил паметта си и те от два дни обикалят около болницата и непрекъснато обсъждат как ще живееш оттук нататък и ще можеш ли да пишеш книги. Разказват си един на друг „Просто Мария“ и се чудят дали и при теб положението е като при Мария, или е по-различно.
— Каква Мария? — не разбрах аз.
— Ами имаше такъв сериал — май че беше мексикански или бразилски. Та така, освен това долу се навъртат и журналисти, някой им е казал и за катастрофата, и за това, че си изгубил паметта си, и те чакат да видят дали ще могат да докопат някаква информация. Само че лекарите мълчат като партизани, и сестрите — също, явно са им набили канчетата, след като феновете ти са започнали да обсаждат болницата. Изобщо, тате, всички вестници писаха за теб, но без подробности. И сега чакат подробностите.
Светка говореше бързо и възбудено и дори в сумрака виждах как горят очите ѝ. Щом излезете оттук, журналистите веднага щяха да я наобиколят, защото тя не беше от медицинския персонал и нямаше задължението да пази тайна. А аз със сигурност знаех, че Светка нямаше да я опази.