Фантомът на паметта

В името на справедливостта трябва да кажа, че поривът на Светка да навести пострадалото си татенце доста ме учуди. Когато с майка ѝ се разведохме, тя беше на седем години и възгледите ѝ за живота се простираха дотам, че да въздаде следните присъди: тати е лош, защото зарязва мама и дъщеря си, а мама е светица. А обстоятелството, че тати напусна мама, защото му беше омръзнало да търпи нейните безкрайни любовни похождения, изобщо не смути детето, тъй като това не му бе известно. Мама прояви разум, а тати — съвест, за да не афишират този нелицеприятен факт. През всички последвали петнадесет години Светка се отнасяше към мен студено, приемаше с презрително снизхождение парите, които им носех, и отказваше да общува с мен нормално. И изведнъж — да прояви такъв порив… Да не би пък вече да беше пораснала? Или най-сетне майка ѝ бе решила да сподели с нея истинската причина за нашия развод?

Раздирах се от противоречиви чувства. От една страна, щеше да е толкова хубаво да се възползвам от ситуацията и да оправя отношенията с дъщеря си! Но, от друга страна, нито един нормален баща не би искал детето му да го види в подобно състояние — потиснат, разстроен, изплашен. Да-да, точно това бе най-важното — аз бях изплашен. Страхувах се от неизвестността, не знаех и — колкото и да се насилвах — не можех да си спомня нищо от онова, което бе станало след завоя от „Садовое калцо“ към площад „Комсомолски“. Може би през това време съм намерил общ език със Светка и сме се сприятелили с нея, но аз не помнех това? Може би смъртно съм се скарал с Муся и тя вече не е мой литературен агент, а аз, като последен глупак, чакам помощта ѝ и разчитам само на нея? Може би Лина се е развела с мен и е заминала за Шотландия с новия си съпруг? Или пък аз съм се развел с нея? Може би дори съм успял да се оженя за някоя друга? Нямаше да е зле да разбера коя ли е тя… Може би вече съм престанал да бъда най-известният и най-издаван писател в Русия? Но все още си въобразявах, че съм герой, а всъщност отдавна вече бях господин никой. Не можех да се ориентирам какво ми се иска повече: да науча истината, дори и тя да е убийствено неприятна, или още известно време да пребивавам в щастливо неведение. Страшно беше и да науча, страшно беше и да не науча как точно стоят нещата. Мисля, че в психологията това се нарича когнитивен дисонанс. Или грешах? В психологията не бях особено силен, а просто поназнайвах това-онова, защото докато писах книгата за момчетата от спасителните служби, бях насъбрал оттук-оттам малко информация по планинските чукари. Тя се казваше „Последен шанс“ и до ден-днешен непоклатимо си стоеше в челната десетка на бестселърите, въпреки че първото ѝ издание датираше отпреди четири години, а общият ѝ тираж надхвърляше три милиона екземпляра. Впрочем защо преди четири години? Не преди четири, а преди шест, просто аз все още продължавах да мисля в категории от деветдесет и девета година. И нямах представа дали „Последен шанс“ се намира все така в класациите на бестселърите. Дявол да го вземе, колко трудно е да се свикне с този нов начин на възприятие!