Шпионите на Собек [bg]

Хармонията в Дома на гората бе грубо нарушена и разстроена седем дни по-рано, когато дълбоко в буренясалата и занемарена градина беше открит подпухнал труп на мъж с отсечени ръце. Странникът, когото никой не можа да разпознае, беше гол и по всичко личеше, че е бил удушен — около гърлото му имаше все още здраво пристегната кърпа от червено платно. Плъзна слух, че непознатият сигурно е жертва на отколешните врагове на Имотеп — аритите. Може би това беше предупреждение? Всеки един от домакинството на Имотеп започна да си припомня истории и легенди за аритите. Ако техният господар беше нарочен и набелязан за екзекуция, то тогава Сет, като гигантски прилеп, щеше да прелети бързо и потайно в Дома на гората и нямаше да има спасение. Подобни слухове, заедно с вестта за скорошното покушение срещу живота на царицата фараон, се носеха из Тива като огън през сухо стърнище. Последваха ги още новини — за избиването на нубийските пратеници на аритите в двора на Карнак и за мъчителните изтезания, на които бяха подложени оцелелите. Всичко това сигурно беше събудило спомените на Имотеп за неговите някогашни бойни дни, когато фараон Тутмос беше нахлул в Нубия, за да изкорени веднъж завинаги тази зловеща секта.

И така, в този късен следобед Имотеп се беше оттеглил и си почиваше в своята Къща на тишината. Беше спуснал резето на вратата отвътре, а Рахмел, неговият верен слуга и телохранител, беше направил същото отвън, изолирайки напълно господаря си от всякакви вълнения и тревоги. Домочадието на Имотеп и прислугата му очакваха, че господарят им ще напусне къщата чак към залез, както обикновено, за да хване последните лъчи на слънцето и да нашепне своята лична поема на Ра. Когато обаче слънцето залезе и тъмата се спусна, а часът на бухала настъпи — часът, в който градината на Имотеп оживяваше от писъците на нощните твари, а дивият прещип се поклащаше от промъкването на хищните ловци, той все още не беше напуснал убежището си. Икономката Сихера бе повалена от някаква мистериозна болест в своята тясна стаичка и още повече се разтревожи, когато слухът за случващото се стигна до нея. Часовете минаваха. Рахмел чукаше по вратата с боздугана си и викаше господаря си по име, но без никакъв резултат. Домът на тишината беше обграден от слуги, държащи запалени факли. Пармен, икономът, без да скрива тревогата си, даде нареждане да разбият вратата. Махнаха външното резе и започнаха да я блъскат, докато тя поддаде, а вътрешните държачи на резето се счупиха и то падна. Слугите отвориха широко вратата. Вътре ги посрещна тъмна бездна. Пармен влезе, а след него и Рахмел. По нареждане на иконома другите останаха долу, под стълбите. Те видяха как вътре в стаята лумна светлина от запалена факла. Последва ужасяващ, сърцераздирателен вик. Пармен излезе, залитайки, навън, с килната настрани перука, застана на горната площадка на стъпалата и закъса дрехите си. Дъщеря му Неферен се опита да го успокои, но не успя; Пармен просто я хвана и я завлече вътре, в тъмнината на къщата, за да й покаже ужасната гледка там. Слугите продължаваха да стоят в неведение. След малко Рахмел се появи отново и вдигна ръце.