Страшният съд [bg]

Челото му бе сбърчено, а черните му вежди образуваха едно остро V.

— Превозвам стоманата — отвърнах и се запитах защо реагираше тъй бурно.

— А защо аз не знаех, по дяволите? — рече той и от устните му се разхвърчаха слюнки.

— Джеймс каза да не те безпокоим — отвърнах. — Че си имал и без друго достатъчно работа.

Майло сви юмруци, завъртя се насам-натам, погледна купчината стоманени греди, железопътната линия, един от вертолетите, който екип от работници със защитни каски тъкмо товареха с нов сноп железа.

— Горко ми — рече Майло и когато се обърна към мен, видях, че лицето му е посърнало. Гледаше сякаш през мен, а очите му бяха влажни.

— Горко ми — повтори той, този път с жалостив писък.

Изгледах го как залита към колата си и се качва в нея. Потегли бързо, изпод гумите изхвърчаха камъчета, вдигна малък облак прах. Свих рамене и се заех отново с работата си.

Около четири часа се качих в своя ескалейд и отидох до главния вход на строителната площадка. Единственото, което бе останало от стачния пост, бяха три ръждиви варела край пътя. Двата бяха препълнени с боклук. В третия още тлееше огънят, накладен от профсъюзните членове, долових вонята на горяща пластмаса, когато свалих прозорчето си, за да кажа на охраната да отвори вратите. Площадката с площ около осемстотин декара бе оградена с триметрова телена ограда с бодлива тел отгоре.

Бен беше вътре, обут с дънки, нахлупил каска.

Видя ме и разтвори ръце. Прегърнахме се, смеехме се и се тупахме по гърбовете.

— Да беше видял лицето на Джони — каза Бен. Мършавите му бузи бяха зачервени под четвъртите очила. Очите му бяха сини като мъниста. — Мислех си, че ще му се спука някоя вена на шията.

— Де такъв късмет.

— Почти свършихме — рече той и повиши тон, за да надвика празния вертолет, който се издигаше, за да отиде за последния товар.

— Точно избрано време — рекох. — Погледни.

Плътни тъмни облаци се носеха откъм запад. Студеният вятър вдигаше прахоляк и дребни камъчета.

Докато инвентаризирахме стоманените греди, слънцето се скри зад облаците и небето потъмня. Заваля, но изчакахме екипите ни да си свършат работата, преди да се качим в моята кола и да поемем към портите. Пазачът подаде глава от будката, опулен, и започна да кърши ръце, сякаш ги миеше. Замаха ни като обезумял да спрем и дойде до ескалейда, като преминахме.

— Тук едни хора питаха за вас — рече той. — Реших, че трябва да знаете. Един от тях рече следното: че сте имали деца и прочее, това не ми влиза в работата, но те просто стояха и ми се хилеха, а после се качиха в онзи черен събърбън и отпрашиха.

Казах му да не се безпокои, благодарих му и вдигнах прозорчето. Първият гръм отекна в небесата.

— Какво искаш да направим? — попитах Бен.

— Какво можем да направим?