Страшният съд [bg]

Седях на задната седалка на колата заедно с Бен. Откараха ни до едно крайпътно ресторантче в малко градче на име Роскоу. И двамата бяхме мокри. Аз бях окървавен от раната на врата си.

Едната бе червенокоса. С бледа кожа. Без грим. Със зелени очи обаче, с онзи дълбок смарагдов цвят, доста хубави. Другата имаше ситно накъдрена сива коса, опъната назад толкова силно, колкото е възможно, стегната на малка конска опашка — досущ като опашката на катерица. Беше жилава и мускулеста като мъж. Имаше сиви очи и макар кожата й да имаше жълтеникав оттенък, човек можеше да види, че бе прекалено млада, за да е тъй побеляла косата й. Млада или не, имаше ядосаното изражение на жена, която е понесла някои тежки удари и може би поради това косата й бе побеляла.

Сепаретата бяха празни. Отдавна бе минал часът за вечеря. Единственият признак за живот бе изрусената сервитьорка с бяла престилка, която се опули като ни видя.

— Добре ли сте, бе хора? — попита сервитьорката и протегна врат, за да види раната ми, после докосна ръката ми.

— Само сме мокри и мръсни — каза накъдрената агентка и показа значката си. — Имате ли тук телефон, който мога да ползвам.

— Тук е единственото място на света, където клетъчните ви телефони не могат да работят — рече сервитьорката с известна гордост.

Посочи с ръка към задната част на заведението. Бен каза, че ще повика кола и я последва. Забелязах, че червенокосата е опръскана с кал, мокрите й дрехи прилепваха към тялото й. Отмахна кичур права червена коса от очите си и се представи като агент Лий. Седнахме в едно сепаре. Навън бурята продължаваше да вилнее. Светкавици. Гръмотевици. Плющящ дъжд.

Другата с накъдрената сива коса се върна, седна, изпухтя и рече:

— Пътните полицаи ще дойдат след четирийсет минути.

Сервитьорката наля кафе в чашите пред нас, огледа прогизналите ни и изпокъсани дрехи. Агент Лий ме попита дали искам нещо и аз поръчах кафе.

Бен се върна и каза:

— Поръчах лимузина. Казаха, че ще дойде до трийсет минути.