Страшният съд [bg]

4

— А какво ще кажеш за своето семейство? — пита психаря с глас твърде тих за такъв едър човек.

— От „сините якички“. Татко беше от типа „Ей сега ще ти нашаря задника с колана“, докато не почина по-големият ми брат. Шофирал пиян с приятели. След това косата на моя старец побеля. И почти не говореше.

Мама също се скапа. Просто си седеше в своя стар люлеещ се стол „Ла — Зет — Бой“, вперила поглед в телевизора или в някой любовен роман. Ядяхме повечето консерви, или изобщо не ядяхме.

— Трудно е за всеки от нас да мисли за родителите си, просто като за хора — произнася той.

— Спомням си, когато спечелих стипендия в Сиракюз да играя футбол — казах. — Дадоха ми малко джобни пари — университетът, имам предвид — и купих на мама един от онези люлеещи се столове, които правят масаж. Толкова молеше татко да й купи такъв. Но тя никога не седна в него. Само трупаше отгоре му книгите си на купчинки.

— Спомена стипендията — казва той с приглушен глас. — Това по мое време бе голяма работа.

Изкривявам устни, кимам и отвръщам:

— Бях класиран във втория отбор на Америка като полузащитник, „Великаните“ ме избраха шести по ред. Американската мечта. Точно така. След четири дни на подготвителния лагер си разкъсах мускулите около ябълката на рамото. И това беше. Голяма работа.

— И се почувства… как?

— Като човек, който е изгубил мача.

— Но си стигнал далеч по-напред от много хора.

— Да, след като срещнах Джесика. Строителният бизнес бе за нея като шахмата. Можеше да ти покаже как да местиш фигурите и изведнъж се оказва, че си скочил троен скок. Не с макиавелистка тактика, а просто с малко маневри, които променят баланса.

Всички я обичаха. Банкерите. Наемателите. Притежаваше онзи небрежен стил — да гледа хората в очите, да изслушва историите им, да се смее на шегите им, а тя наистина се смееше искрено, да се забавлява, всички я харесваха, а покрай нея — и мен. Всеки път, когато трябваше да се сключи голяма сделка, ако съумеех да изведа съответния мъж и жена му с мен и Джесика, успехът беше в кърпа вързан.