Краят на дъгата [bg]

Но въпреки че това не беше домът му, малката му сестра беше тук. Кара Гу беше тук и преди, когато всичко беше неясно и размазано, но се държеше настрани. Сега беше различно. В началото просто долови звънливия й и глас, точно като камбанките, които майка им окачваше на верандата. Един ден той стоеше във вътрешния двор и слънцето сякаш изглеждаше по-ярко и топло. Дори размазаните картини бяха придобили цвят. Гласът на Кара го питаше „Робърт това“ и „Робърт онова“, когато…

— Робърт, искаш ли да се разходим?

— Какво? — Езикът му беше надебелял и лепкав. Внезапно му хрумна, че може би не е говорил от много отдавна. А имаше нещо още по-странно. — Коя си ти?

За момент настъпи тишина, сякаш този въпрос беше задаван многократно.

— Робърт, аз съм Мири, твоята.

Той протегна ръка.

— Ела по-близо. Не те виждам.

Силуетът се приближи и закри слънчевата светлина. Той успя да различи правата черна коса и кръглото личице, което го гледаше с усмивка, сякаш е най-страхотният човек на света. Това наистина беше малката му сестра.

Робърт посегна и хвана топлата й ръка.

— О, Кара, толкова се радвам да те видя. — Това не беше неговият дом, но може би бе някъде наблизо.

— Аз… също се радвам да те видя, Робърт. Искаш ли да се разходим из квартала?

— Да, ще е чудесно.

След това нещата се развиха бързо. Кара направи нещо, столът му се завъртя и отново стана тъмно. Бяха вътре в къщата и тя се суетеше около него, търсеше му шапка. Разбира се, не пропусна да го подразни — попита го дали му се ходи до тоалетната. Робърт усещаше, че мъжът, който претендираше да е негов син, ги наблюдава отстрани.

А след това излязоха на улицата. Кара вървеше до инвалидната количка, докато го тикаха по пустата улица, от двете и страни имаше високи тънки дървета… палми. Това не беше Бишоп, но пък сестра му беше до него и беше послушна. Малката Кара беше добро дете, но често правеше бели и той я гонеше из цялата къща. Робърт се усмихна, зачуди се колко ли ще продължи послушанието й този път. Тя сигурно мислеше, че е болен. Той се опита неуспешно да се завърти на стола. Може би наистина беше болен.

— Виждаш ли? Ето там е къщата на семейство Смитсън. Дойдоха от Гуам преди месец. Според Боб имат пет… опа, не бива да говоря за това. А в онази къща на ъгъла живее приятелят на командира на базата. Обзалагам се, че до края на годината ще се оженят… А, ето няколко хлапета от училище, не искам да говоря с тях. — Количката внезапно зави и влязоха в една странична уличка.