Изгубени в космоса [bg]

— Дали са измислили дума за това, което те е прихванало? — попита нацупено сестра си той.

Пени издърпа от контейнера една от няколкото позлатени звезди, големи колкото детска длан, и я обърна да прочете надписа: ПЪРВА НАГРАДА. Всички бяха „Първа награда“. „Сигурно за Най-големия Досадник“, помисли си тя. Брат й нямаше никакъв личен живот. С помощта на острия ръб на медала разряза пластмасовата опаковка на загадъчния пакет. Подаде звездата на Уил.

— Татко казва да не ги взимам… — промълви Уил, свел поглед. Захвърли медала, сякаш беше употребена салфетка. — Сякаш изобщо го интересува какво правя.

Пени изведнъж почувства прилив на състрадание. Същото чувство се въртеше в собствената й глава толкова често напоследък.

— Не се впрягай, хлапе — подхвърли сестра му небрежно, мъчейки се да разсее огорчението от главите и на двамата. — Пазя видеозаписите от последните си два рождени дни, миналата година той въобще го беше забравил — протегна ръка и леко го прегърна. — Напоследък тази мисия е единственото нещо, което изобщо го занимава.

Тя отстъпи, разкъса опаковката и разгъна съдържанието на загадъчния пакет — въжената стълба, която си беше скрила тук точно за подобни случаи. Прехвърли я през отворения прозорец и понечи да слезе.

Уил я изгледа стреснато, изненадан както от неочакваната й проява на обич, така и от изобретателността на сестра си.

— И какво, значи няма да сме заедно на вечеря?

Пени се обърна и го дари с обичайния си израз на отегчение.

— Я чакай да помисля — изтърси тя и се плесна по челото. — Дали да изкарам последната си вечер на Земята, гледайки как мама и татко се преструват, че не се карат за кой ли път и да издъня последната си затворническа разходка за следващите десет години… ти го сметни.

И кака му отново обърна гръб и постави крак на перваза на прозореца. Стъпалото й се опря на стената отвън и затърси плетената стълба.

Уил я изпрати с гримаса.

— Мама ще кипне.

Пени му се изсмя.

— И какво ще направи? Ще ме върже ли? — и тя прехвърли и другия си крак през перваза. Сантиметър по сантиметър, тя се смъкна надолу и се скри от погледа му. Единственото, което момчето вече виждаше през рамката на прозореца, бе летният вечерен сумрак.