![Вещиците: Лашър [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/4/veshchicite-lashr-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Лашър [bg]». Краткое содержание книги:
Не, сега сърцето му си беше съвсем наред, въпреки че лекарите продължаваха да го плашат и му даваха твърде много лекарства и въпреки че от време на време той усещаше леки бодежи, както бе казал на Райън, които му напомняли какво бива и какво не бива да прави. Е, Мона скоро щеше да разбере какво бива и какво не бива.
Остана доста дълго до басейна, мислеше за късчетата на тази тайнствена история — Роуан избягала, следи от нещо като аборт в предния салон, кръв навсякъде, и Майкъл — изранен, плаващ в безсъзнание в басейна. Дали случилото се в салона бе източникът на миризмата? Беше питала Пиърс дали я усеща. Не. Пита и Беа. Не. Пита Райън. Разбира се, че не. Спри да се моташ наоколо и да търсиш мистерии! Спомни си пребледнялото лице на леля Джиф, която чакаше в болничния коридор в нощта на Коледа, когато всички мислеха, че Майкъл умира. Спомни си и как тя поглеждаше към чичо Райън.
— Ти знаеш какво е станало! — каза му.
— Това е суеверие, безумие — отвърна Райън. — Не искам да слушам. Не ти позволявам да говориш за това пред децата.
— Аз и не искам да говоря за това пред децата — каза леля Джифорд, а брадичката й трепереше. — Аз не искам децата да знаят! Дръж ги далеч от онази къща, умолявам те, винаги съм те молила за това.
— И какво, аз ли съм виновен! — прошепна чичо Райън. Горкият чичо Райън, семейният адвокат, семейният закрилник. Той се бе превърнал в идеален пример за това какво може да направи с човек конформизмът. Чичо Райън във всяко отношение беше красив мъжки екземпляр, от предимно героичен тип — квадратна челюст, сини очи, хубави здрави плещи, плосък корем и ръце на музикант. Но никой не забелязваше това. Всички виждаха в него само костюма му, тъмносинята риза и блестящите официални обувки. Всеки мъж в „Мейфеър и Мейфеър“ се обличаше така. Цяло чудо беше, че и жените не го правеха, техният стил включващ перли и пастелни цветове, както и обувки с токчета с различна височина. Направо да ти призлее според Мона. Когато тя станеше мултимилионер, щеше да си изработи свой собствен стил.
Но при спора в болничния коридор чичо Райън бе показал колко отчаян е всъщност, колко е притеснен за Майкъл Къри; не искаше да обиди леля Джиф. Той никога не го правеше.
Тогава дойде леля Бет и ги накара да млъкнат. Мона трябваше да каже на леля Джиф, че Майкъл Къри няма да умре, но ако го беше направила, щеше да я изплаши още повече. С леля Джиф не можеше да се говори за нищо.
А сега, когато майката на Мона бе пияна почти през цялото време, и с нея не можеше да се говори. Древната Евелин също рядко отговаряше на въпросите й. Разбира се, когато го правеше, личеше, че все още е с всичкия си. „В перфектно състояние на ума“, казваше лекарят й.
Мона никога нямаше да забрави какво стана, когато поиска да посети къщата, тогава още съвсем порутена и мръсна, докато Деидре все още седеше в люлеещия се стол. „Снощи сънувах сън — бе пояснила тя на майка си и леля Джиф. — Сънувах чичо Жулиен и той ми каза да се покатеря по оградата, без значение дали леля Карл е там, и да седна в скута на Деидре.“
Това си беше самата истина. Леля Джифорд веднага изпадна в истерия:
— Да не си посмяла да припариш до братовчедката Деидре.
Алисия се смя до припадък, а Древната Евелин само ги гледаше.
— Виждала ли си някого до леля си Деидре, когато минаваш покрай къщата? — попита я Алисия.
— Сиси, как можа! — сопна се Джифорд.
— Само онзи млад мъж, който винаги е с нея.
При тези думи леля Джифорд направо обезумя, а след това Мона технически бе заклета да не припарва до къщата на Първа улица и никога да не я поглежда отново. Разбира се, тя не обърна внимание на тази забрана. Ходеше там винаги когато можеше. Две нейни приятелки от Светото сърце живееха доста близо до Първа и „Честнът“. Понякога тя се прибираше с тях от училище и то само за да има извинение. Те обичаха да им помага с домашните, а и на нея й харесваше. Разказваха й разни неща за къщата.
— Този мъж е призрак — прошепна майка й пред леля Джифорд. — Не бива да казваш на никого, че си го виждала. На мен обаче може. Е, как изглежда? — И тогава Алисия избухна отново в пискливия си смях, а леля Джиф се разплака. Древната Евелин не каза нищо, но ги слушаше. Винаги личеше кога ги слуша, личеше по напрегнатия поглед на малките й сини очи. Какво ли, за бога, мислеше за двете си внучки?