Легендата за Линкълн [bg]

Саласар отново се обърна към пленника си.

— Вече залових Кърк.

Все още не беше получил потвърждение за случилото се в Швеция, но хората му бяха докладвали, че са забелязали целта. Най-сетне. След цели три дни. Точно толкова време, колкото беше прекарал този мъж в килията без храна или вода. Кожата му беше охлузена и бледа, устните му бяха напукани, носът му беше счупен, а очите — потънали в тъмни кръгове. Сигурно и няколко от ребрата му бяха счупени. За да увеличи страданието му, точно пред решетките на килията беше оставена кофа с вода — така можеше да я вижда, но не можеше да я достигне.

„Притисни го — нареди му ангелът. — Той трябва да разбере, че няма да понесем такава наглост. Онези, които са го изпратили, трябва да осъзнаят, че ще се борим. Все още има много работа за вършене, а те са застанали на пътя ни. Пречупи го.“

Саласар винаги се беше вслушвал в съветите на ангела. Как иначе? Беше изпратен от самия Небесен отец. А този пленник беше шпионин. Беше изпратен от врага.

„Ние винаги сме се разправяли сурово с шпионите — каза ангелът. — В началото бяха мнозина и носеха голяма вреда. Трябва да им отвърнем със същото.“

Саласар погледна към привидението.

— Не трябва ли да го обичам? Нали и той е Божие чедо?

— С кого… говориш?

Саласар се обърна към пленника. Въпросът беше кратък и точен.

— За кого работиш?

Отговор не последва.

— Кажи ми.

Саласар чу как собственият му глас става по-силен и рязък. Беше необичайно за него. Знаеха го като тих човек, който винаги се държи кротко — и той полагаше големи усилия да продължават да го възприемат по този начин. Както баща му много пъти беше казвал, доброто възпитание се срещаше все по-рядко.

Кофата с вода беше в краката му. Той напълни черпака и хвърли съдържанието му през решетките, като намокри охлузеното лице на пленника. Мъжът се опита да улови с език оскъдната свежест, която предлагаше водата. След три дни жажда щеше да му трябва доста повече, за да я утоли.

— Кажи ми каквото искам да знам.

— Още вода.

Съчувствието отдавна го беше напуснало. Беше му възложен свещен дълг, а от решенията му щеше да зависи съдбата на милиони.

„Нужно е изкупление с кръв — каза ангелът. — Това е единственият начин.“

Според канона имаше грехове, за които хората не можеха да получат опрощение нито на този свят, нито в следващия. Но ако някой им помогнеше да отворят очите си и да видят истинското си състояние, те с желание щяха да пролеят кръвта си като изкупление за тези грехове.

„Кръвта на Божия син беше пролята за греховете на хората — каза ангелът. — И все още има грехове, които могат да бъдат изкупени с жертвоприношение на олтара, както в древността. Но има и грехове, за които не е достатъчно да се принесе в жертва агнец, телец или гургулица. Те се изкупват единствено с човешка кръв.“