Мечът на тамплиерите [bg]

4.

Както обикновено старият ресторант на ъгъла на Игъл стрийт беше пълен със студенти от Нюйоркския университет, но в крайна сметка Пеги и Холидей успяха да се настанят в едно сепаре до прозореца, където обядваха и прекараха следващия един час в разкази и спомени за доброто старо време. Оказа се, че Пеги е била в командировка — отразявала срещата на Г8 в Ниагара Фолс — когато от болницата се свързали с нея и я уведомили за състоянието на дядо й. След два часа с автомобил вече била до смъртния одър на стареца. Поне не беше умрял сам. В това отношение Пеги бе извадила късмет. Преди това обикаляла Непал, а още по-рано се озовала в новата зона на военни действия в Африка — провинция Джуаненг в Ботсвана — за да документира поредния потенциален геноцид.

— Как се развива личният ти живот? — попита Холидей, за да смени темата.

Пеги не можеше да се оплаче от липса на интерес от страна на силния пол и още от трети клас бе известна с това, че или е влюбена, или превъзмогва някоя скорошна раздяла. Притежаваше онази рядка комбинация от красива външност и ярка индивидуалност, която привлича мъжете като магнит.

Пеги сви рамене незаинтересовано и боцна с вилицата си поредния пържен картоф.

— Мимолетна връзка с един младеж, Оливър, последния път, когато бях в Руанда, но нищо сериозно оттогава.

— Може би трябва да се съберете с нашия приятел Броудбент. Адвокатът. Изглеждаше доста заинтригуван.

— Пфу-у-у! — изпуфтя Пеги с най-добрата имитация на Лиза Мари Симпсън, на която бе способна, и сбърчи нос. — Той е антипод на сексапила, облечен в костюм на райета. — Топна още едно картофче в басейна от кетчуп, който бе оформила в края на чинията си, и го лапна. — Предпочитам да умра.

— Може би трябва да се замислиш за дом, семейство… — каза Холидей.

— Защо? — попита Пеги. — Така ми харесва, поне за момента.

Прекараха известно време в разговори за работата й, за книгата, посветена на съвременната фотожурналистика, върху която тя работеше, за трактата на Холидей върху оръжията и доспехите, който сякаш нямаше край, за миналото и за бъдещето. Накрая заговориха за Хенри и за настоящето, за това какво ще правят с наследството.

— Какво мислиш за къщата? — попита Пеги.

Сервитьорката дойде, взе чиниите им и им поднесе кафе. Ресторантът се опразваше, студентите си тръгваха, а следобедът преливаше във вечер. Над езерото Ери се трупаха облаци и небето посивяваше.

— Опитвам се да не мисля за това — отвърна Холидей. Внезапно му се допуши, толкова силно, че чак се уплаши. Не беше пушил от смъртта на Ейми. — Понякога си мисля, че тъкмо в нея прекарах най-добрите дни от детството си.