Пръстът, който те сочи [bg]

— Угрижен сте, господине — обади се старицата със слаб глас. — Боя се, че съм голяма тегоба за вас.

— Не, ни най-малко — отвърнах с безцветния тон на дълбоката неискреност.

— Много любезно, че го казвате. Но и двамата с вас знаем, че нямаме пари, за да заплатим за помощта ви. А по лицето ви разчетох, че вие самият сте в нужда, та макар и да сте в богаташко облекло. Откъде сте? Не изглеждате като местните хора?

Минута по-късно бях придърпал паянтов стол до леглото и си изливах душата — разправих ѝ за баща си, за безпаричието си, за това как се отнесоха към мен в Лондон, за страховете ми относно бъдещето и за надеждите, които бях възлагал на него. Нещо у нея предразполагаше към подобна изповед — сякаш разговарях с майка си, а не с умираща бедна английска еретичка.

Тя търпеливо кимаше и ми отговаряше с такава мъдрост, че се почувствах утешен. На Бог е угодно да ни праща изпитания, както ги е пращал и на Йова. Дългът ни е да ги понасяме, без да роптаем, да използваме за преодоляването им дадените ни от Него дарби и нито за миг да не се отричаме от вярата си, че Неговият Промисъл е благ и необходим. Получих от нея и по-практичен съвет: непременно да посетя господин Бойл, който се славел като добър християнин и почтен господин.

Вероятно би трябвало да се отнеса с презрение към тази смесица от пуританско благочестие и дръзки съвети. Но аз виждах, че тя се опитва да ми се отплати посвоему. Не можеше да ми предложи нито пари, нито услуги. По силите ѝ беше единствено да ми съчувства и с тази монета тя плати щедро.

— Скоро ще умра, нали? — попита, когато най-сетне изчерпах темата за своите злочестини.

Наставникът ми от Падуа често ме бе предупреждавал за подобни въпроси и не на последно място — защото човек рискуваше да сгреши. Той непоколебимо вярваше, че пациентът няма право да поставя лекаря пред подобна дилема; ако прогнозата се окаже вярна и пациентът действително умре, подобно предупреждение само ще го потопи в отчаяние през последните дни от живота му. Вместо да се готвят да се представят пред Бог (повод за радост, а не за съжаление, ако се замислиш), в голямото си мнозинство хората горчиво се окайват, че им предстои тази Божия милост. Отгоре на всичко те са склонни да вярват на лекаря си. В моменти на откровеност си признавам, че не знам защо е така; но ако все пак лекарят им каже, че ще умрат, мнозина услужливо изпълняват предсказанието му, та дори и страданието им да е безобидно.

— Всички ще умрем в някакъв момент, госпожо — изрекох дълбокомъдрено с напразната надежда отговорът ми да я удовлетвори.

Но тя не бе от хората, които можеш да преметнеш с лекота. Въпроса си зададе спокойно и очевидно умееше да отличава истината от нейната противоположност.

— Ала за някои той идва по-рано, отколкото за други — уточни тя с едва забележима усмивка. — И моят ред наближава, нали?