Игрите на Палача [bg]

В продължение на няколко часа те спаха прегърнати.

Фицдуейн се забавляваше от контраста между разпалената страст на любеща се гола жена и хладната й елегантност, когато е облечена. Мисълта му определено имаше еротична нотка. Питаше се дали и на жените им минават подобни мисли.

На сутринта Етен се бе преобразила отново в безчувствена амбициозна жена — пепеляворуса коса, прибрана в стегнат кок, копринена блуза с малка якичка, шит по поръчка костюм и подходящи аксесоари: златни обеци, колие и гривна, ухание на „Нина Ричи“.

— Добре, че знам, че си естествено руса, иначе видът ти можеше да ме заблуди — каза той и направи подканваш жест с ръка по посока на остъклената веранда. — Масата е сложена.

Беше станал по-рано, взе си един душ, избръсна се и се зае със закуската.

Отвън, приглушени от дебелото стъкло, достигнаха звуците на събуждащия се град и движението в скъпия жилищен квартал на Дъблин — „Болсбридж“.

— Някоя и друга невинна заблуда от време на време не вреди — усмихна се тя, — трябва да поддържам професионалната си репутация.

Той я погледна въпросително. Целуна я и седна зад масата. Имаше бъркани яйца, пушена сьомга и портокалов сок.

Запознаха се преди три години, когато държавната радиотелевизионна компания на Ирландия, „Радио Телефис Ейдриън“, бе изпратила свой фоторепортерски екип в хотел „Шелбърн“, за да отрази изложбата на военни снимки, направени от Фицдуейн. Той никак не обичаше да бъде пред обектива на фотоапаратите и по време на интервюто бе сдържан, говореше с недомлъвки. След това се радваше, че е успял да затрудни интервюиращата и почти да провали материала. Отиде да поднесе извиненията си и не се изненада особено, когато Етен го покани на вечеря.

Свързваше ги не само сексът, но и приятелството. Можеше да бъде нещо повече, вероятно беше нещо повече, но никой от двамата не си го признаваше. Професиите им ги разделяха. Крайните срокове за подготвяне на програмите непрекъснато задържаха Етен в студиото в Дъблин през по-голямата част от времето, а и Фицдуейн често отсъстваше от страната. Макар че тя много го обичаше и усещането й, че това можеше да бъде нещо повече от любовна връзка растеше, все още не проумяваше как чувствителен и нежен мъж като него имаше такава опасна и зловеща професия.

Веднъж се беше опитал да й обясни. Имаше приятен плътен глас и почти недоловим ирландски акцент — нещо типично за средата и семейството, в което беше израснал. Това, което първо я бе впечатлило у него, бе именно гласът му. Разпалено бе отхвърлила логиката на разсъжденията му, но все още помнеше думите: „Войната, това са крайности, крайности от насилие и ужас, но също и от героизъм, състрадание, другарство. Войната е най-големият парадокс. Това е да чувстваш живота с всяка една фибра на тялото си заради, а не въпреки заплахата от смърт. Много пъти ме е било страх и съм изпитвал омраза, но, когато всичко свърши и съм далеч, ми се ще да се върна отново там. Липсва ми усещането за живот на ръба.“ Тогава се бе обърнал към нея и я бе погалил. „Освен това, такава ми е работата, бе добавил.“