Игрите на Палача [bg]

Четвърта глава

Хотел „Джурис“ в Дъблин не изглеждаше нищо повече от президентска резиденция на новообразуваща се нация. Това, което бе останало от стария хотел, бе единствено барът от Викторианската епоха, изработен от мрамор, махагон и пиринч, който загрижени швейцарски банкери бяха пренесли от Цюрих в памет на Джеймс Джойс.

Фицдуейн си проправи път между членовете на гостуваща японска делегация, настани се на бара и си поръча един „Джеймсън“. Докато гледаше как се топи ледът и мислеше за живота, смъртта и преследването на щастието, дойде Гюнтер. Той имаше бебешко лице и от пръв поглед човек не забелязваше масивната му физика. Отблизо бръчките му личаха, но пак изглеждаше стегнат и здрав.

През стъклената врата влязоха сватбари. Булката бе пристегната в пластове ръчно тъкан бял плат. Придружаваше я или главният сервитьор, или младоженецът — трудно бе да се определи кой от двамата. Шлейфът й се плъзна в декоративното езеро и започна да потъва. Фицдуейн си помисли, че по това време на годината ирландците рядко правят сватби, но когато се загледа в пълната талия на булката, разбра защо този е сега.

Придружителят на булката извади шлейфа й и с вещина го изцеди в малкия фонтан. Направи го така, сякаш бе част от церемонията. В противен случай човек би помислил, че работата му е да извива вратовете на пилета. Сега, следвайки булката в брачния живот, шлейфът приличаше на мокра пелена. Фицдуейн не се замисли върху символичното значение на сцената и довърши питието си.

— Хей, Гюнтер, започваш да губиш от бебешката си закръгленост. Или работиш здравата, или играеш твърде много.

— По-скоро е от климата, пък и остарявам. Май почвам да ръждясвам.

Говореше с подчертан немски акцент, примесен и с ирландски. Живееше в Ирландия от доста време. Правителството го бе наело от „ГСГ-9“, западногерманските сили за борба с тероризма и, кой знае как, бе останал тук.

— Да не би в Германия да не вали?

— Само когато е необходимо — отговори Гюнтер. — Ние сме нация на реда.

— Полковникът ще дойде ли? — попита Фицдуейн и потупа чантата, която събеседникът носеше през рамо, повдигна я, опитвайки се да разбере какво оръжие има в нея. Май беше марка „Хеклер и Кох“ — немците обичаха да използват неща, произведени в Германия, а те бяха наистина от класа, със сгъваем приклад и доколкото познаваше Килмара, малко вероятно бе да е деветмилиметров. Имаше предубеденост към този калибър, който според него не притежаваше ударна сила. — Модел трийсет и три?