Лондонски мостове [bg]

Съдейки по това как местните агенти се размотаваха наоколо и сумтяха недоволно, скоро стигнах до извода кое ги правеше толкова нервни и раздразнителни: моята репутация и фактът, че съм изпратен тук чак от Вашингтон. Директорът Бърнс ясно им бе дал да разберат, че аз съм един от най-печените му кадри за справяне с всякакви аварийни ситуации, та дори и нещо повече — в подобни случаи аз съм неговият най-надежден експерт. Нямаше да докладвам във Вашингтон, но местните агенти не го знаеха. Пък и откъде можеха да се досетят?

Полетът с хеликоптера от Уелс до мястото на бомбардировката ни отне само десет минути. От въздуха можах да огледам зоната на поражението, осеяна с аварийни прожектори, обкръжаващи цялото Сънрайс Вали или поне това, което бе останало от него. А то никак не бе много, защото цялото градче на практика бе пометено. Още се виеше дим, но поне от въздуха никъде не се виждаше огън — може би понеже не бе останало нещо, което да може да гори.

Беше малко след осем вечерта. Какво, по дяволите, се бе случило там долу? И защо някой ще си прави труда да се набърка в такава каша, само и само за да унищожи с един замах някакво си невзрачно селище като Сънрайс Вали?

Информираха ме за станалото, още щом стъпих на земята след кацането на хеликоптера на ФБР. За нещастие не разполагаха с кой знае каква информация. Към четири часа този следобед местните жители — с изключение на един мъж, застрелян на място — били „евакуирани“ от някаква военна част, която поне привидно принадлежала към националната гвардия на Съединените щати. Хората от градчето били отведени с камиони към една местност на шестдесетина километра оттук. Намирала се по средата на пътя до Елко — най-близкия по-голям град. За тяхното местоположение някой съобщил на щатската полиция в Невада. Но когато оттам изпратили полицейски коли, за да помогнат на изпадналите в беда обитатели на Сънрайс Вали, от военните камиони и джипове вече нямало и следа. Също както и от градчето Сънрайс Вали — буквално изтрито от картата на щата Невада.