Ези-тура [bg]

— Съжалявам, Стив — обади се Виктория.

— Всичко е наред, скъпа. Бил съм тук и преди, за неуважение към съда. Много пъти всъщност. — Обърна се към мен ухилен. — Това шокира ли те, Ласитър?

— Не това, че са те задържали за неуважение, а това, че го смяташ за медал за заслуги.

— Адвокат, който се бои от ареста, е като хирург, който се бои от кръв.

— Радвам се, че се чувстваш комфортно на това място. Ако загубим, животът в затвора няма да ти се струва много по-зле от тук.

Соломон ме изгледа като че ли искаше да направи с мен същото, което щатът твърдеше, че е направил с руснака.

— Ласитър, имаш забележителна способност да вдъхваш увереност на клиентите си.

— А защо не ми разкажеш версията си, за да видим дали ти ще ми вдъхнеш увереност в невинността си? — попитах.

— Преди да го направя, искам да обещаеш, че няма да яхнеш белия кон и няма да раздаваш морални оценки.

— Аз съм адвокат. Оценките ми са само юридически.

— Добре. Защото ти също като мен не си сред стожерите на адвокатската колегия. Спомням си, като те обвиниха, че си убил банкерката си.

„Още едно доказателство — помислих си, — че миналото се залепва за теб като кал по обувки с дълбок грайфер“. Памела Бейлинс беше моя банкерка и любовница. От попечителските сметки, за които отговарях, изчезнаха пари. Тя обвини мен. Аз обвиних нея. Тя намери смъртта си, обвиниха мен.

— Фалшиво обвинение — казах.

— Като това сега! — Соломон прехапа долната си устна, после се обърна към Виктория. Тъмните му очи светнаха.

— Сега разбирам. Наела си Ласитър, защото е бил несправедливо обвинен и си решила, че заради това ще ми съчувства и ще ми влезе в положението, като човек, който е минал през същото.

— Мисля, че уникалният му опит ще е от полза — отговори Виктория с равен тон. — Мисля, че общото между вас двамата е повече, отколкото си давате сметка.

— Съмнявам се — казах.

— Тук съм съгласен — добави Соломон.

— И двамата ядосвате хората, но по различен начин.

Свих рамене. Соломон също.

— Ако бяхте престъпници…

— Аз не съм — прекъснахме я двамата едновременно.

— Стив щеше да е сладкодумен измамник, а Джейк щеше да се занимава със силови грабежи.

— Какво? — възразих. — Значи не съм сладкодумен?

— На младини и двамата сте били спортисти — продължи Виктория. — С местна слава, придобита по специфичен начин.

Соломон се подсмихна криво.

— Сигурно имаш предвид Ласитър Сбърканяка. Когато направи тъчдаун за противниковия отбор.

— За да предотвратя по-лоша ситуация — отвърнах.

— Това е единствената причина хората още да помнят, че си играл за „Долфинс“.

— Шекспир казва, че след нас остават само лошите дела — каза умната Виктория. — Доброто често се погребва с костите ни.

— Ласитър Сбърканяка — повтори Соломон, сякаш за да изсипе кал върху костите ми.

Животът е несправедлив. През последния сезон, преди да ме отрежат, спечелих топка с невероятно усилие след началото на играта срещу „Джетс“. Скочиха върху мен с такова настървение, че каската ми се пукна по средата и изпуснах топката, после някак успях да я уловя. Дотук добре, обаче получих мозъчно сътресение и се чувствах замаян. Бях с лице към неправилната врата и хукнах към неправилната крайна зона. И там единадесет от „Ню Йорк Джетс“ с радост се хвърлиха върху мен. Две точки за „Джетс“, една за „Долфинс“, а името ми живее с позора.