Брит-Мари беше тук [bg]

– Картофите? – пита момичето.

– Картофите всъщност са вегетариански – възкликва Брит-Мари, сякаш сега пък тя се чувства обвинена.

Момичето търка очи с кокалчетата на пръстите си.

– Да, да, о’кей. Моля за извинение, Брит-Мари. Но както опитах да ти кажа, нямам в...

– Това е за вас – казва Брит-Мари и ѝ подава молива.

Момичето го взима объркано, а Брит-Мари вади и острилките, синя и розова. Кима към едната, после към другата, а накрая – съвсем непредубедено – към момчешката прическа на момичето.

– Да, в днешно време не се знае кой цвят може да предпочетете вие. Затова взех две различни.

– Б... благодаря. Струва ми се.

Момичето, изглежда, не е съвсем сигурно какво има предвид Брит-Мари под „вие“.

– Сега бих искала да ми покажете кухнята, ако няма да ви затрудни твърде много, иначе картофите няма да станат навреме – пояснява Брит-Мари добронамерено.

За миг момичето изглежда като че ли се кани да възкликне „Кухнята?“, но в последния момент преглъща и накрая, като малко дете пред корито за къпане, осъзнава, че протестите само ще удължат процеса и ще го направят по-болезнен. Затова си поема дъх толкова дълбоко, че копчетата на палтото ѝ изпукват, и просто се предава.

– Но аз... такова, да... о’кей, все тая! Кухнята за персонала е ето там! – въздъхва тя и взима торбата с покупките от Брит-Мари.

Брит-Мари тръгва след нея и сякаш иска да отвърне на добрината с някакъв комплимент.

– Стилно палто имате – казва тя накрая.

Ръката на момичето докосва изненадано плата на палтото.

– Благодаря! – усмихва се искрено.

Брит-Мари кима.

– Смело е от ваша страна да се обличате в червено по това време на годината.

Момичето диша през носа. Брит-Мари бърше невидими трохи от полата си.

– Къде са кухненските приспособления? – пита тя, когато стигат до кухнята.

С все по-ограничено търпение, момичето издърпва едно чекмедже. В едната му половина има разхвърляни най-различни кухненски инструменти. В другата половина има пластмасово отделение за приборите. Едно-единствено отделение. Вилици, ножове, лъжици. Заедно.

Раздразненото изражение на момичето преминава в искрено притеснение.

– Но... ей! Добре ли си? – пита тя Брит-Мари.

Брит-Мари е седнала на един стол и изглежда все едно е на път да припадне.

– Варвари – прошепва тя и прехапва бузи.

Младата служителка сяда бавно на отсрещния стол. Изпаднала е в недоумение. Погледът ѝ се спира на лявата ръка на Брит-Мари. Пръстите на Брит-Мари търкат неловко светлото петно кожа, сякаш това е белег от ампутация. Щом вижда, че момичето я гледа, тя скрива ръка под чантата си, все едно някой я е сварил под душа.

Момичето вдига внимателно вежди.

– Мога ли да попитам... извинявай, но... такова, какво всъщност правиш тук, Брит-Мари?

– Искам работа – отговаря Брит-Мари и започва да рови в чантата си за кърпичка, с която да избърше масата.

Момичето се накланя напред и назад, опитвайки не особено успешно да изглежда отпуснато.