Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 4 5 6 7 8 9 10 11 12 ... 163
Перейти на страницу:

Аз бях волен като вятъра, защото нямах родители и не спадах нито към категорията на слугите, нито към тази на господарите. Бях част от семейство Тералба единствено по силата на едно закъсняло припознаване, но не носех тяхното име и никой не отговаряше за възпитанието ми. Моята бедна майчица беше дъщеря на виконт Айолфо и по-голяма сестра на Медардо — опетнила честта на рода, като забягнала с бракониера, който по-късно станал мой баща. Родил съм се в ловджийската му хижа сред пустеещите крайгорски земи. Недълго след това убили баща ми в сбиване, а пелаграта покосила майка ми, останала сама в голата колиба. Мен тогава ме прибрали в замъка — дядо Айолфо се смилил, — така в крайна сметка отраснах под грижите на славната дойка Себастиана. Помня, че когато Медардо беше още юноша, а аз — на няколко годинки, той понякога ми даваше да участвам в игрите му, сякаш сме равни. Сетне различията помежду ни се задълбочиха и аз се слях с тълпата на прислугата. Затова сега в доктор Трелони намирах другар, какъвто никога не бях имал.

Докторът беше на шейсет години, но висок колкото мен — под тривърхата шапка и перуката лицето му бе спаружено като сух кестен; краката му, увити в гети до средата на бедрата, изглеждаха по-дълги, несъразмерни като на щурец, за което допринасяше и широкият му разкрач; носеше розовеещ фрак с червени украси, над който закачаше през рамо манерката с киселяк.

Страстта му по блуждаещите огньове ни увличаше в дълги нощни походи до гробищата на съседните селища, където понякога можеха да се видят по-красиви по цвят и големина пламъци, отколкото сред запуснатите могили при нас. Тежко ни и горко обаче, ако местните забележеха нашите маневри — веднъж ни взеха за мародери и потеря от мъжаги с косери и вили ни гони сума ти километри. Местата там бяха стръмни и пълни с потоци — с доктор Трелони скачахме колкото ни силите държат по скалите, но чувахме, че освирепелите селяни ни застигат. На едно място, наричано Зла урва, тънък дъсчен мост бе прехвърлен над дълбока пропаст. Вместо да минем по него, се снижихме върху една издатина на самия крайчец на бездната — съвсем овреме, защото преследвачите вече ни дишаха във вратовете. Като ни загубиха от очи, се развикаха „Де ги гадовете?“ и се втурнаха право по мостчето. Нещо изтрещя и те с крясъци се сринаха в буйната река на дъното.

Доскорошният страх за кожите ни премина в облекчение от избягнатата опасност, сетне отново в страх — от ужасния край, който намериха нашите преследвачи. Едва дръзнахме да се подадем над ръба и да надникнем долу в мрака, където бяха изчезнали селяните. Щом вдигнахме очи, видяхме останките от моста — дъските още си бяха добре закрепени на местата, само дето бяха пресечени по средата, все едно разрязани с трион. Нямаше друго обяснение за това, как подобни дебели талпи могат да поддадат и така да се строшат точно наполовина.

— Този почерк ми е познат — каза доктор Трелони, а и аз се бях досетил.

В потвърждение се чу бързо чаткане на копита и на края на урвата се появиха кон и ездач, наполовина загърнат в черна пелерина. Това беше виконт Медардо, който с ледената си триъгълна усмивка се любуваше на трагичния изход от своята клопка, може би неочакван и за самия него — намерението му сигурно беше да убие нас двамата, а се оказа, че ни е спасил живота. Разтреперани го видяхме бързо да се отдалечава на своята кранта, която подрипваше по скалите, сякаш родена от коза.

По него време вуйчо ми винаги обикаляше на кон: поръча си при седларя Пиетрокиодо специално седло — за едното стреме се завързваше с ремъци, а за другото бе закрепена противотежест. Отстрани на седлото висяха сабя и патерица. И така виконтът препускаше, а на главата му — широкопола шапка с пера, която наполовина се губеше под едното, винаги развяно крило на наметалото. Там, дето се чуеше топуркането на коня му, всички се разбягваха по-чевръсто, отколкото при минаването на Галатео Прокажения, и криеха де що дете или животинка видят, и се бояха за посевите си, защото лошотията на виконта никому не прощаваше и можеше да се развихри по всяко време в най-невъобразими и неразбираеми изстъпления.

Медардо никога не беше боледувал, така че никога не бе имал нужда от грижите на доктор Трелони, но ако се наложеше нещо подобно, не знам как щеше да се оправя докторът — той, който правеше всичко възможно, за да избегне не просто вуйчо ми, но и самото му споменаване. Ако му заговореха за виконта и неговите своеволия, доктор Трелони клатеше глава, бърчеше устни и се вайкаше:

1 ... 4 5 6 7 8 9 10 11 12 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)