Пепеляшките [bg]

— Слязох от влака, за да проведа един разговор — бавно започна Сара. — Обадих се на един приятел.

Фредрика се разсейваше от дъжда. Приятел ли?

— А защо трябваше да слизате?

— Не исках да събудя Лилиан — бързо отвърна червенокосата.

Дори прекалено бързо. При това на полицаите, с които беше разговаряла по-рано, бе казала, че слязла от влака, защото седели в така наречения „тих вагон“.

— Толкова изморена беше — шепнеше Сара. — Често пътуваме до Гьотеборг на гости на родителите ми. Мисля, че се разболява, защото иначе никога не спи през цялото пътуване.

— Разбирам — каза Фредрика и помълча, преди да продължи. — Значи не е било, защото не сте искали Лилиан да чуе разговора?

Сара се предаде почти веднага.

— Да, не исках да го чуе — бавно отвърна тя. — С приятеля ми… срещнахме се съвсем наскоро. Би било глупаво, ако Лилиан разбере за съществуването му още сега.

Защото тогава ще разкаже на баща си, който вероятно пребива от бой майка й дори след развода, тайно си помисли Фредрика.

— Говорихме само няколко минути. Дори по-кратко, струва ми се. Казах му, че скоро ще пристигнем и може да намине по-късно, когато Лилиан си легне.

— Добре, и какво се случи после?

Сара се изправи и въздъхна тежко. По стойката й Фредрика забеляза, че се кани да заговори за нещо, което наистина й навяваше лоши спомени.

— Всичко беше напълно непонятно — вяло продължи Сара. — Толкова шантаво. — Морно поклати глава. — Една жена се приближи към мен. Или по-скоро момиче. Доста високо, слабо, изглеждаше изтормозено. Размахваше ръце и крещеше, че кучето му е болно. Предполагам, че дойде при мен, защото стоях малко по-встрани от останалите на перона. Каза, че с кучето слезли с ескалатора до коловоза, когато то изведнъж се строполило и започнало да се гърчи.

— Да се гърчи ли? Кучето?

— Да. Така каза. Кучето лежало и се гърчело, а тя се нуждаела от помощ, за да го качи с ескалатора. Имах куче допреди няколко години. Наистина забелязах уплахата й. Така че й помогнах.

Сара млъкна и Фредрика се замисли, потривайки ръце.

— А не ви ли мина през ума, че рискувате да изпуснете влака?

За първи път по време на разговора гласът й се изостри, а погледът — пламна.

— Когато слязох, попитах кондуктора колко ще се забавим. Той каза — най-малко десет минути. Най-малко.

Сара вдигна ръце и разпери дългите си тънки пръсти. Десет пръста, десет минути. Леко трепереше. Долната й устна пак заподскача.

— Десет минути — шепнеше тя. — Затова помогнах на момичето да качи кучето с ескалатора. Мислех си, знаех, че трябва да успея.