Пепеляшките [bg]

Може би се опитва да скрие някакви рани, помисли си Фредрика. Ако мъжът й я бие, разследващите трябваше бързо да разберат.

Наложи се да започне обаче с други въпроси.

— Ако искате, можем да влезем вътре — предложи полицайката. — Да не стоим навън на дъжда.

— Няма проблем — отвърна Сара с плътен глас.

Фредрика се замисли за миг и после каза:

— Ако искате да останете тук заради дъщеря ви, мога да ви уверя, че всички наоколо ще я забележат.

При това, прииска й се да добави, няма гаранция, че детето ви ще се появи тук и сега, но си замълча.

— Лилиан — рече Сара.

— Моля?

— Дъщеря ми се казва Лилиан. И искам да остана тук.

Подчерта желанието си с поклащане на глава. И отказа предложението за кафе.

Фредрика знаеше, че трудно скъсява дистанцията по време на работа. Понякога тя напълно се проваляше. В това отношение беше класически канцеларски плъх. Обичаше да чете, да пише и да анализира. Но разпити и разговори под всякаква форма я смущаваха и затрудняваха. Понякога с истинско възхищение наблюдаваше как Алекс протяга ръка и я слага на нечие рамо, докато разговаря. Фредрика никога не би го направила, а още по-малко би искала някой да я потупа по рамото или да я докосне по ръката. Изпитваше физическа неприязън, когато колега се опитваше „да разведри обстановката“, като я тупне по гърба или пък я сръга в кръста. Никак не се ласкаеше от подобен род физически контакт. Всички го бяха разбрали, или почти всички.

Фредрика зъзнеше на перона, когато гласът на Сара прекъсна дълбоко личните й мисли.

— Защо сандалите й бяха там?

— Моля?

— Сандалите на Лилиан стояха на пода до седалката. Трябва да е била силно уплашена от нещо, иначе никога не би тръгнала боса. Не би мълчала, щеше да помоли за помощ.

— Дори ако се е събудила и е открила, че е съвсем сама? Може би е слязла от влака наистина уплашена?

Сара поклати глава.

— Лилиан не е такава. Не сме я възпитали по този начин. Научили сме я да действа и да разсъждава практично. Би се обърнала към човека от съседната седалка. По време на пътуването разговаряхме бегло, например, с жената от другата страна на пътеката.

Фредрика използва шанса да насочи разговора в друга посока.

— Казвате „научили сме я“.

— Да?

— Казвате „не сме я възпитали“ по този начин. Себе си и съпруга си ли имате предвид?

Сара прикова поглед към нещо над рамото на Фредрика.

— С бащата на Лилиан сме разделени, но да, заедно сме я възпитавали.

— Имате ли съвместно попечителство? — попита полицайката.

— Още не сме свикнали с раздялата — бавно каза Сара. — Липсва ни рутина. Понякога Лилиан остава при него през почивните дни, но през другото време живее с мен. Ще видим как ще продължим в бъдеще.