Пепеляшките [bg]

— Толкова други неща можеш да правиш — казваше баба й без много емоции, когато Фредрика изпаднеше в онова ужасно отчаяние, породено от чувството за отнетата й възможност да получи мечтаното бъдеще. — Би могла например да работиш в банка, толкова ти върви математиката.

Родителите й обаче не казваха нищо. Майка й беше концертиращ пианист, така че музиката бе издигната на пиедестал във всекидневието на семейството. Фредрика всъщност беше израснала зад кулисите на многото големи сцени, на които майка й бе свирила и като солистка, и като част от по-голяма формация. Понякога Фредрика също бе превръщана в част от тази по-голяма формация. На моменти й се бе струвало, че попада във вълшебство.

Затова и с майка си бе водила по-ползотворните разговори.

— Какво ще правя сега — беше й прошепнала една вечер преди матурата, без да спре да рони сълзи.

Споделяше с нея като с човек, който обичаше музиката.

— Ще откриеш нещо друго, Фредрика — бе отвърнала майка й и я бе погалила по гърба. — Ти си толкова силна, имаш такава воля и хъс. Ще откриеш нещо друго.

Така и стана.

История на изкуството, музиката, религията. Университетът предлагаше какви ли не курсове.

— Фредрика ще стане професор по история — гордо заявяваше баща й през първите години.

Майка й мълчеше; баща й бе този, който винаги разказваше надлъж и нашир за големите успехи, които си представяше, че ще пожъне детето му.

Но Фредрика не стана професор. А криминалист със специалност „Престъпления срещу жени и деца“. Така и не защити дисертация; след пет години в университета се чувстваше, меко казано, отегчена от теорията.

В очите на майка си можеше да прочете, че не това са очаквали от нея. Никой не предполагаше, че ще напусне академичните среди. Майка й не изрази директно разочарованието си, но не скри и изненадата си. Фредрика толкова искаше да притежава това качество: никога да не се разочарова, само да се изненадва.

Криминалистката знаеше що е то наслада и леност, заблуда и страст. И когато остави принтера да разпечата жалбите за физическо насилие, подадени от Сара Себастиансон срещу бившия й съпруг, се замисли, както неведнъж преди това, защо някои жени остават при мъжете си, които ги бият. От любов и страст? От страх от самотата и отчуждението? Но Сара Себастиансон не бе останала. Не съвсем. Поне според това, което Фредрика прочете в документите пред себе си.

Първата жалба срещу съпруга си Сара подала, когато дъщеря им била на две години. Тя, за разлика от много други жени, беше посочила, че мъжът й никога дотогава не й е посягал. В случаите, когато жената сама подаваше жалбата, се повтаряше една и съща история. Сара нямаше такава. За да направи първото си оплакване, отишла сама в местното полицейско управление с големи синини върху дясната страна на лицето.