Отворени рани [bg]

— Да, аз съм.

— Извинявайте, че ви безпокоя у дома. Казвам се Камий Прийкър и съм от Уинд Гап.

— Аха.

— Сега работя за „Дейли Поуст“ в Чикаго. Интересуваме се от случая… Искам да направя репортаж за Натали Кийн и убийството на вашата дъщеря.

Бях готова за крясъци, затръшване на врати, псувни, дори юмрук. Боб Неш пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се наклони назад на пети.

— Можем да поговорим в спалнята.

Задържа вратата, за да вляза, и аз тръгнах да се промъквам през разхвърления хол, между панери с мръсни, измачкани чаршафи и детски фланелки. Минах покрай банята, чийто главен декор беше ролка тоалетна хартия, захвърлена на пода. В коридора имаше няколко снимки в рамки със зацапани стъкла: русокоси момиченца, грижовно наобиколили малко бебе; младият Неш, сковано хванал подръка съпругата си, двамата — хванали заедно нож за рязане на торта. Когато влязохме в спалнята — завеси и покривки на леглата в еднакъв тон — разбрах защо Неш избра точно тази стая за разговора ни. Това беше единственото помещение в къщата с някакъв цивилизован вид — като мисионерска колиба на границата на отчайваща джунгла.

Неш седна на единия край на леглото, аз — на другия. Нямаше столове. Бяхме като участници в аматьорско порно. Само дето той беше донесъл по чаша сок от вишни за двамата. Неш беше добре поддържан мъж: подстригани мустаци, зализана с гел оредяла руса коса, лъскаво зелено поло, напъхано в дънките. Предположих, че той е човекът, който поддържа реда в тази стая — изглеждаше семпло подредена, като жилище на ерген, който се престарава.

Той нямаше нужда от подготовка за интервюто и това много ме зарадва. Би било като да се обясняваш в любов на някого, с когото искаш само да се изчукате.

— Ан обикаляше с колелото цяло лято — започна, без дори да го попитам. — Цяло лято циклеше около нашето каре. С жена ми не й позволявахме да се отдалечава повече от една пресечка. Ние сме много бдителни родители. Обаче накрая, точно преди да започне училище, жена ми каза: добре. Ан само ни мрънкаше, затова тя се съгласи. Позволи й да отиде до дома на приятелката си Емили. Ан така и не стигна дотам. Осъзнахме го чак в осем.

— В колко излезе от тук?

— Около седем. И някъде там, преди да мине тези десет пресечки, са я отвлекли. Жена ми никога няма да си прости. Никога.

— Защо казвате, че те са я отвлекли?

— Те, той, който и да е. Онзи изверг. Онзи извратен убиец на деца. Докато със семейството ми спим, докато вие събирате материал за репортажа си, наоколо обикаля някой и търси кое друго дете да убие. Защото и двамата много добре знаем, че момиченцето на Кийн не се е изгубило току-така.

Неш изпи безалкохолното си на един дъх и избърса устата си. Думите му звучаха трогателно, макар и доста шаблонно. Все по-често се случва да чувам такива прекопирани от телевизионните драми цитати. Преди време вземах интервю от жена, чиято двайсет и две годишна дъщеря току-що беше убита от приятеля си, и тя ми сервира една реплика, взета дословно от детективския сериал миналата вечер: „Иска ми се да кажа, че му прощавам, но се боя, че никога вече няма да съм в състояние да простя на никого.“