Отворени рани [bg]

От телефонния автомат до библиотеката позвъних на номера от обявата за издирване. Обади се възрастна жена, която потвърди, че това е „гореща линия за Натали Кийн“. На заден план се чуваше бръмчене на миялна машина. Жената ме осведоми, че доколкото й е известно, претърсването на Северната гора продължава. Желаещите да помагат можели да се явят на главния път към гората и да си носят вода. Очаквали се рекордно високи температури.

На сборния пункт заварих четири руси момичета, седнали сковано на плажна кърпа, простряна на слънце. Посочиха ми пътеката и ми казаха да вървя, докато настигна групата.

— Какво правите тук? — попита най-красивата от тях.

Зачервеното й лице имаше обли очертания като на момиче, едва навлязло в пубертета, но гърдите й, които тя гордо показваше, бяха на зряла жена. Щастлива зряла жена. Усмихна ми се, сякаш ме познаваше — невъзможно, защото при последното ми идване тук трябва да е била в предучилищната. Все пак ми изглеждаше позната. Може би бе дъщеря на някоя от бившите ми съученички.

Изглеждаше на подходящата възраст, ако майка й е забременяла веднага след завършване на гимназията. Много вероятно.

— Само искам да помогна — отговорих.

— Да, добре — подсмихна се тя; после насочи цялото си внимание към пръстите на краката си, като започна да чопли лака от единия нокът.

Продължих по напечения чакъл към гората, където беше още по-горещо. Въздухът бе влажен като в джунгла. Ниски туфи от шмак и енчец драскаха глезените ми, пухчетата на тополите бяха навсякъде във въздуха, влизаха в устата ми, полепваха по ръцете ми. Ненадейно си спомних, че като дете ги наричах самодивски рокли.

В далечината чух гласове да викат Натали — трите срички се усилваха и заглъхваха мелодично като песен. След десетина минути трудно промъкване през гората видях отряда. Бяха петдесетина души, които вървяха в дълги редици и разбутваха растителността с пръчки.

— Хей! Нещо ново? — извика мъж с голямо шкембе, който се намираше най-близо до мен. Излязох от пътеката и се промъкнах между дърветата, докато стигна до него.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах. Още не беше моментът да извадя бележника и да задавам въпроси.

— Може да вървите от тази ми страна. Един човек в повече винаги е от полза. Така покриваме по-голяма площ.

Повървяхме мълчаливо. Спътникът ми спираше от време на време, за да прочисти гърлото си с влажно, хрипливо покашляне.