Отворени рани [bg]

Три момичета, докато най-сетне не се бяха сдобили с момче. Пиех бърбън, хапвах фъстъци и размишлявах какво нарастващо отчаяние са изпитвали семейство Неш при появата на всяко следващо бебе без пенис. Първа била Ашли, вярно, не момче, но сладко и здраво дете. Пък и без това те винаги са искали да имат две. Затова първородната им дъщеричка получила префърцунено име и цял гардероб разноцветни куклени роклички. Те пробвали втори път и стискали палци, но се появила Тифани. Този път радостта не била толкова голяма, посрещането не било толкова сърдечно. Госпожа Неш забременяла за трети път и съпругът й донесъл малка ръкавица за бейзбол, с която да даде правилна насока на бебето в корема й. Представете си разочарованието, когато дошла Ан. Лепнали й просто някакво име — дори не се напънали да измислят трета буква.

Слава богу, че най-сетне се появил Боби. Три години след разочарованието Ан — дали е било случайност или един последен отчаян опит? — Боби получил името на баща си и цялата любов на родителите си. Тогава момичетата осъзнали колко излишни са всъщност. Особено Ан. Никой няма нужда от трето момиче. Поне сега някой й обръщаше внимание.

Изгълтах втория бърбън на един дъх, разкърших рамене, плеснах се бързо по бузите, качих се в големия си син буик и съжалих, че не съм изпила още едно. Не съм от онези репортери, които изпитват удоволствие да се ровят в живота на хората. Може би това е причината да съм второкласен журналист.

Още помнех Гроув Стрийт. Беше на две улици зад бившето ми училище, в което учеха всички деца в радиус от сто километра. Гимназия „Милард Калхун“ бе основана през 1930 г. — последният напън за съживяване на Уинд Гап преди Голямата депресия. Носеше името на първия кмет на града, герой от Гражданската война. Вярно, герой на Конфедерацията, но какво от това — нали беше някакъв герой. Господин Калхун влязъл в престрелка с цяла армия северняци през първата година на войната в Лексингтън и съвсем сам спасил онова забутано градче в Мисури. (Поне така твърдеше паметната плоча в главния вестибюл на училището.) Прескачал дървени огради, препускал през селски дворове и любезно отвеждал благодушните женици от фермите на сигурно място, далеч от произвола на гадните янки. Ако отидете в Лексингтън днес и попитате за дома на Калхун, ще ви покажат красив експонат от тогавашната архитектура с многобройни дупки от северняшки куршуми. Южняшките куршуми на господин Калхун, можем да предположим, са останали в телата на мъжете, които е застрелял.

Самият Калхун умрял през 1929 г., малко преди стогодишния си юбилей. Седял в една беседка, която вече я няма, и слушал тържествено изпълнение на местния духов оркестър. Изведнъж се подпрял на петдесет и две годишната си съпруга и казал:

— Много е шумно.

При тези думи получил масивен инфаркт, залитнал напред от стола си и изцапал военните си медали с дребните сладки с крем, декорирани в негова чест със знамето на Конфедерацията.