Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
Не липсваха и пернатите, които смесваха крясъците си с тези на маймуните. Сред големите листа на помпонасите, които служат за изработването на красивите и леки панамски сомбреро, или сред горичките с ларанзии, чиито цветове издават упойващ дъх, както и по пурпурните цветове на безкрайно красивите палми куарезми чуруликаха с пълно гърло малките маитаео, вид папагали с турскосини глави; големите червени папагали ара, които от сутрин до вечер неуморно крещят ара-ара, или онези птичета, наречени хорадейра, чийто глас напомня човешки плач.
Флибустиерите и испанецът, навикнали да бродят из лесовете на американския континент и островите на Мексиканския залив, не спираха да се любуват нито на растенията, нито на маймуните, нито на птиците, а се движеха колкото се може по-бързо, търсейки пътеките, по които са минали зверовете или индианците, забързани да излязат от този растителен хаос и зърнат час по-скоро Маракаибо. Корсарът бе замислен и мрачен, какъвто си беше почти винаги, дори на борда на кораба си или на пиршествата в Тортуга. Увит в широкото си черно наметало, с нахлупена върху очите шапка и ръка, опряна на ръкобрана на сабята, вървеше след Кармо, без да погледне хората си и пленника, сякаш нищо не го интересуваше, освен да Прекоси гората. Познавайки навиците му, двамата флибустиери внимаваха да не му задават въпроси, които да го откъснат от съзерцанието му. Най-много си разменяха на тих глас по някоя дума, съветваха се коя посока да хванат, после ускоряваха крачките си и проникваха все повече сред онези гигантски мрежи от сипос и палмови дънери, като прогонваха с присъствието си ята от онези прелестни птиченца, наречени трохилиди или птицемуха, с изящна, искрящо синя перушина и огненочервена човка.
Вървяха вече два часа, все по-бързо и по-бързо, когато Кармо, след миг на колебание, като погледна многократно дърветата и земята, спря и посочи на Ван Щилер един храсталак от кухуйеро — растения с твърди листа, които издават странни звуци щом задуха_вятърът.
— Тук ли е, Ван Щилер? — попита. — Струва ми се, че не се лъжа.
Почти в същия миг от храсталака се разнесоха приятни, сладостни звуци, като от флейта.
— Какво има? — попита Корсарът като повдигна рязко глава и отгърна наметалото си.
— Това е флейтата на Моко — отвърна Кармо с усмивка.
— Кой е този Моко?
— Негърът, който ни помогна да избягаме. Колибата му е сред тези растения.
— А защо свири?
— Сигурно укротява своите змии.
— Змиеукротител ли е?
— Да, капитане.
— Но флейтата му може да ни издаде.
— Флейтата ще приберем, а змиите ще пратим на разходка в гората.
Корсарът даде знак да продължат, но извади сабята си, сякаш се страхуваше от изненада. Кармо беше вече навлязъл в храсталака и напредваше по една едва видима пътечка, но скоро спря, издавайки вик на изненада и погнуса.
Пред една никаква къщурка от плетени клони и покрив, покрит с големи палмови листа, която се гушеше полускрита от една кухера — огромно тиквено растение, което засенчва почти винаги индианските колиби, седеше негър с херкулесово телосложение. Бе един от най-красивите образци на африканската раса, висок на ръст, с широки и яки рамене, силен гръден кош и мускулести крайници, които сигурно криеха огромна сила. Макар да имаше дебели устни, сплеснат нос и издадени скули, лицето му не беше грозно; имаше дори нещо добро, наивно, детско, без ни най-малка следа от онова жестоко изражение, което често се среща у някои африкански раси.
Седнал на един дънер, той свиреше на своята първобитна флейта, изработена от бамбукова пръчка и звуците, които тя издаваше бяха сладостни и предизвикаха у оня, който се заслуша в тях странен унес. Пред негъра спокойно пълзяха десетина от най-опасните влечуги на Южна Америка. Тук имаше няколко ярарака с пясъчен цвят и сплесната, триъгълна глава, издадена косо от тънкия им врат, виждаха се и няколко черни наха, наречени още ай-ай, чието ухапване води до мълниеносна смърт, както и онези змии на бели черти, разположени на кръст върху главата, наречени уруту, чието ужилване предизвиква парализа на крайника.
Чувайки вика на Кармо, негърът вдигна големите си очи, които изглеждаха от порцелан, после откъсна свирката от устата си и рече с почуда: